Южна Италия или когато една махала е достатъчна

Господ явно обича хората, защото им е дал Италия.

Италия е страната, която познавам най-добре като турист, за което си има обективни (сравнително лесен и бърз достъп, приемливи цени, чудесна природа и храна) и субективни (обичам я) причини.

 Ще се спра на няколко момента от скорошното ми пътуване до Неапол и района на Амалфийското крайбрежие, истински дар Божи за Италия и останалия свят.

Градът, в който са родени актьора Бъд Спенсър, оперният певец Енрико Карузо, модният дизайнер Емилио Пучи, режисьорът Паоло Сорентино и разбира се, авторката на Неаполитанската четирилогия Елена Феранте. Неапол е страстен, мръсен, чаровен, хаотичен, влудяващо шумен и жизнен град, съчетал неизтребимото южняшко жизнелюбие с балконното съзерцание. В Неапол интересното се случва на, под, над и около тесните тераси от ковано желязо с проснато на тях свежо пране, над които гълъби си разменят любовни послания, под които нощно време съседи си отправят истерични проклятия и от които човек може да опознае града, без да направи и крачка.

Не мисля, че преувеличавам, ако кажа, че човек става неаполитанец, когато преодолее градския си свян и сам провеси точно определена част от облеклото си да се поизсуши на балкона. Аз самата прекарах доста безметежни часове от дневния и нощния отрязък на деня на типична неаполитанска тераса, гледаща към тясна уличка, откъдето имах лесен достъп до ключови моменти от живота на махалата Chiaia и с ръка на сърцето – никога не ми е било толкова интересно да съзерцавам обикновеното ежедненевие, както през тези балконски мигове. Възрастният господин, който с благородно внимание обгрижва всеки стрък петуния на балконските саксии, щастливата котка, която с наслада си подремва върху паркирани моторетки, жената с пъстрата пола в жилището отдясно, която ставаше рано сутрин да простира, местният чудак, който щом съзреше някого, веднага му поискваше цигара, вероятно без нужда… Нашата махала беше приютила по един представител от всяка жива твар, един неаполитански ноев ковчег, в който през повечето време царуваше дух на добросъседство. Тиха и заспала през деня, вечер и нощем обаче уличката закънтяваше с кресчендото на моторетките, истеричния писък на чайките и страстните семейни свади по италиански. Сигурно навсякъде другаде, а най-вече у дома, тия шумове биха ме докарали до лудост, но кой знае защо, в Неапол те ми се струваха като необходимия щрих към местната екзотика. Контекстът е всичко.

Не можем да говорим за Италия, без да споменем храната. Не съм инфлуенсър и не следя кои са популярните заведения, нито пък сноб, който държи да се храни в ресторанти със звезди “Мишлен”, но пътувам от достатъчно отдавна, за да знам, че истинските кулинарни, а и не само кулинарни, попадения рядко се срещат на главните търговски улици. Ресторантите на тези улици по-скоро се опитват да отговорят на представата на туриста за местната храна, отколкото реално да поднесат автентична такава. А разликата не е малка. Решението да се храним в махалата беше правилно не само от финансова, но и от чисто гастрономическа гледна точка.

За пръв път споделям в публикация конкретно име на място за хранене, открито случайно, но заобичано мигновено. Antica Salumeria da Maria е непретенциозна бакалия, която съвместява и като ресторант, ако така може да се нарече наличието на две маси отпред. Чарът на това място първо идва от разположението му – на улица със стръмен наклон, заобиколена от високите жилищни сгради с вече споменатите тераси, външен олтар на Девата с Младенеца и приятното кафене отсреща, с което, изглежда, собственикът на бакалия и ресторант da Maria поддържаше добросъседски отношения.

 Второ, това е място с история. Създадено е през 1958 г. от майката на сегашния собственик Джино – мамма Мария, 78-годишна жена, която е главният и единствен готвач. А мамма Мария наистина си я бива! В момента, в който открихме нейната проста, скромна, сърдечна и невероятно вкусна храна, не пожелахме да се храним никъде другаде! Паста с боб едва ли звучи като вкусна комбинация, особено за претенциозните софийски заведения, според които пастата задължително върви с трюфел, манатарки и скариди, но мамма Мария знае как да я направи, така че и заклет карнивор да си оближе пръстите. И идва най-интересното – за да не й се налага да слиза от жилищната кула, в която живее, възрастната жена спуска храната по въженце в по-голям съд, след което синът й я поема още топла-топла, а съдът се изтегля полека и нагоре с неравномерни подръпвания, за да слезе пак за другата манджа. Просто и гениално – като кухнята на мамма Мария.

Не мога да не спомена и за елегантното кафене “Гамбринус”, открито през 1860 г. и предлагащо удобен наблюдателен пост към шарената тълпа, минаваща в ключовия периметър между площад “Плебишито”, театър “Сан Карло” и площада на Префектурата. Интелектуално средище, посещавано от Оскар Уайлд, Емил Зола, Габриеле д’Анунцио, Хемингуей, принцеса Сиси, Мопасан и Сартр, интериорът на кафенето носи духа на Бел епок. Водата с лимон, превъзходното кафе, сервирано във фин порцелан, и качествените сладкиши се подразбират.

Боя се, че Неапол толкова ми легна на сърце, че в него не е останало много място за градовете по Амалфийското крайбрежие. Затова ще ги спомена по-накратко.  

Соренто е приятен, но бързо доскучаващ градец, от типа, който не обичам особено – лъскав и ограничаващ град-крепост, с онова омразно усещане за ексклузивитет. Разбира се, Соренто е красив, доколкото в Италия човек ще се измъчи сериозно, за да открие грозен и отблъскващ град, а и вероятно Байрон, Дикенс, Шели и Ницше са намерили достатъчно прелест в него, но за мен този, а и останалите градове от маршрута, не могат да бият бедния неаполитански братовчед по чар.

Иския, за който знаех единствено, че е курортът, в който се разиграват ключови сцени от “Гениалната приятелка”, първият роман от неаполитанската четирилогия на Елена Феранте, е доста по-земно и идилично място. Ако човек издържа на силен пек (аз не съм от тези щастливци), Иския е много подходящ за почивка на море.

Амалфи е нагледният пример как около някои места се създава ненужна легенда – снимката на историческия център с уж шарените сгради на крайбрежната улица (в действителност, не са толкова цветни) е създала на града култов туристически статус, неоправдан с нищо. Освен че въпросният център се състои от не особено голям площад и къси тесни улици с кичозни сергии, Амалфи е престъпно скъп, а възторжената тълпа – твърде суетна. Впечатляваща обаче е неоготическата катедрала “Свети Андрей”, чиято фасада съчетава нормански, арабски и византийски мотиви.

Продължавам към остров Капри (италианците го произнасят с ударение на първата сричка), чиято по-висока част – Анакапри (от древногръцкото “ана” – “горе”) е определено по-интересна и заслужаваща внимание. На Анакапри се намира разкошната вила на шведския лекар и писател Аксел Мунте, автор на мемоарната книга “Легенда за Сан Микеле” (публикувана през 1929 г.), която ми предстои да прочета. Животът на Аксел Мунте не е нищо по-малко от вълнуващо приключение, в което един човек успява да се съхрани като такъв и да сбъдне мечтата си – да има къща с райска градина на Капри. Не познавам много такива истории.

Идва ред и на най-красивото място от тази обиколка – градчето Равело, къс рай на броени километри от Амалфи. Обграден от най-прозрачно синьото море, терасовидни зелени хълмове и скалист бряг, Равело гарантирано ще зашемети дори и преситен пътешественик. Именно тук Д. Х. Лорънс пише “Любовникът на лейди Чатърли” през 1927 г.  За да улесня нещата за любителите на литературата, изкуството и историята, ще спомена двете ключови вили в Равело. Вила “Чимброне” е била мястото за почивка на Вирждиния Улф и останалите членове на интелектуалния кръг “Блумсбъри”, а вила “Руфоло” пък е била предпочитана от Вагнер, който по време на престоя си написва втория акт от операта “Парсифал”. Мястото е споменато и в Бокачовия “Декамерон”.

Представата за Италия често се размива сред удобните клишета и стереотипи на масовия туризъм, а италианската кухня е редовна жертва на неправилни интерпретации с цел задоволяване на местния вкус извън пределите й. И все пак автентичната Италия я има и тя не винаги е тази от пощенските картички или прекалено нагиздените и претъпкани с туристи площадни кафенета на луксозни градове-острови. Една крачка встрани от очевидния туризъм понякога е напълно достатъчна.