„…за да се научат децата да се съобразяват с чуждите чувства, трябва и към техните чувства да е проявявано разбиране.“
Преди време попаднах на едно интервю в „Гардиън“ с британската психоложка Филипа Пери, която има своя редовна колонка със съвети като agony aunt, и бях впечатлена от размислите й за отношенията родители-деца, от цветните рамки на очилата й и от цялостната й персона. Българското издание на книгата й е добра новина за родния читател.
Както личи от заглавието, замисълът на книгата е да е бъде в помощ на (младите) родители, учители и възпитатели. Но след като я прочетох, си мисля, че би могла да е полезна за абсолютно всеки. Защото всеки е бил дете и вероятно като дете е изпитвал мъка, гняв, обида и разочарование, към които е излишно да се прикачва прилагателното „детски“. Чувствата са си чувства и са валидни, независимо от възрастта. Капанът, в който можем да попаднем като възрастни, е да третираме чувствата на малките хора със снизхождение или пренебрежение, само защото децата плачат за счупена играчка, а ние заради уволнение, например.
Много от съветите звучат контраинтуитивно спрямо това, което знаем и с което са ни възпитавали като деца. Методи от типа „остави го да се наплаче“, „ще го разглезиш“, „лошо го свикваш, ще ти се качи на главата“, се оказват напразни страхове и вредни модели, които „възпитават“ децата да са прилепчиви, несигурни и тревожни. Бебетата не умеят да манипулират, съответно няма как да бъдат разглезени, а отказът на родителя да се отзове на бебешкия плач, за да го възпита уж в самостоятелност, провокира токсични нива на адреналин, които забавят мозъчното развитие на детето. Разгледани са и отношенията с порасналите деца и тийнейджърите със съответните особености на тяхното развитие и възможните неща, които можем да оплескаме и с тях.
Въобще, вероятността за издънки е огромна и неизбежна. Но надежда има и тя е в това, че родителството е задача в перспектива, предоставящо многобройни възможности за корекция. Перфектен родител няма и Филипа Пери със сигурност не се смята за такъв, като с готовност споделя опита и грешките си с единствената си дъщеря. С много примери, казуистика и упражнения, книгата е в най-пълния и в най-добрия смисъл на думата „приложна психология“.
За мен идеите на Пери са просветляващи, тъй като провокират към постигане на осъзнатост за това какви сме били като деца и как вече като възрастни оценяваме опита и преживяванията си от това време и отношението, което сме получавали от най-близките си. Тази осъзнатост е в основата на емпатичното родителство, в което чувствата на децата се признават и взимат насериозно, като в същото време се поставят ясни граници на поведение.
Днес попаднах на съкрушителната информация, че всяко трето дете у нас е подложено на някакъв вид насилие. И ако изключим патологичните и токсични случаи на родителство, има много други, не толкова явни начини, по които добронамереният, но недотам наясно със себе си възрастен може да травмира и уязви малкия човек. Последиците са за цялото общество.
„Само защото ние и децата ни се разстройваме от различни неща, не означава, че техните чувства са по-малко наситени и истински от нашите.“
„Това е истина, която трябва да бъде световно призната: когато се опитваш да блокираш някакво „негативно“ чувство, ти премахваш и позитивните чувства заедно с него.“
