„Населението източно от линията „Молотов-Рибентроп“, претърпяло една германска и две съветски окупации, страда повече от населението във всеки друг район на Европа.“
Не можех да не чета труда на Снайдър, без пред очите ми да е трагедията на украинския народ в наши дни, не само защото „войната се завърна в Европа“; а и защото това завръщане е твърде сходно с онова отпреди 80 години.
„Кървавите поля“ е тази тъжна европейска земя, включваща Полша, балтийските държави, Беларус, Украйна и Западна Русия, в която от 1933 г. до 1945 г. загиват 14 милиона души, жертви на нацисткия и сталинисткия режим. Снайдър уточнява, че става дума не за войници на действителна военна служба, а цивилно население – жени, деца, възрастни хора. Това са местата, в които се вихри организираният от Сталин Гладомор над украинските селяни; това са и лобните площадки за милиони евреи – нацистките концентрационни лагери и фабриките на смъртта; след войната стотици хиляди загиват при насилствените депортации, особено след промяната в полско-германската граница.
Огромният брой жертви се дължи на това, че тези територии попадат в полезрението на двамата диктатори – линията „Молотов-Рибентроп“ установява първата им подялба през 1939 г., а през 1941 г. Вермахтът я пресича в посока изток, за да установи новия нацистки ред. Обратът от 1943 г. заварва населението на тези земи за пореден път с нов господар, този път консолидиран за десетилетия напред. Това движение на изток и запад от линията означава трагедия за милиони хора – гладна смърт, принудително изселване, робски труд, или (на този фон) милостив бърз куршум в тила. Една трета от тях са жертви на сталинизма.
В това перверзно съревнование между двете кървави диктатури, е видно, че и Хитлер, и Сталин предпочитат да убиват извън собствените си територии, а след края на първия, вторият продължава с етническото прочистване на германци, поляци и украинци, вече в сателитната му Полша, а в края на живота си антиеврейската му параноя за малко да затрие останалите в Съветския съюз евреи.
Равносметката (освен милионите загинали) е окончателно променената демография, колективната травма на оцелелите, огромният и загубен завинаги човешки потенциал, съдържащ се във всеки насилствено отнет живот. Моралната оценка на Снайдър за нацизма и болшевизма е ясна и безпощадна – фактите са показателни за сходствата между двата режима. Остава паметта – като отговорност на историците, но и на отделния индивид. Недобросъвестността на първите води до конфузии относно съдържанието на понятията „жертва“ и „агресор“ у вторите.
Без съмнение, една от най-потресаващите книги, която съм чела за този период и много нужна на българския читател с цел осмисляне на сегашната война. „Кървави поля“ избистря в най-суров вид природата на тоталните режими, за които хората са пионки, а смъртта им – числа. Индиректно обаче се прокрадва надежда, че нито една диктатура не може да трае дълго – тоталният й характер изисква самодостатъчност, твърде много ресурси и мобилизация, които я изчерпват отвътре (ако преди това не се самоубие с безсмислена война).