“Имаше някога отечество, истинско, отечество за “безотечествениците”, единственото възможно отечество. И това беше старата монархия”.
Много страда Йозеф Рот по гибелта на стария свят, пометен от Голямата война. Особено непрежалима за него е Австро-Унгария, дуалистичината монархия, която се разпада на горе-долу съставните си части след 1918 г. Нарочно споменавам този бегъл исторически момент, защото той е ключов към разбирането на разказите и новелите в сборника “Легенда за светия пияница”, а защо не и за цялото творчество на Йозеф Рот.
Разказите му носят овладяната романтика на интелектуалеца по славните дни на монархията и презрителна надсмешка над вулгарния свят, който идва след това (“Бюстът на императора”). Описва с любов и слабостите на стария свят, така както обичаме недостатъците на любимите ни хора –малкия свят на чиновника (“Началник-гара Фалмерайер”), несгодите на бедността (“Мътното огледало”), фалшивия аристократизъм (“Триумф на красотата”), но и поетичната душа у наглед обикновени и практични хора (“Левиатан”).
По някакъв начин разказите се покриват с общите представи за кайзеровата монархия с нейната сладкарска естетика, етнически контрасти, симпатично многообразие, еснафски морал, традиционни порядки и неизбежният упадък, който винаги дебне в златните часове на империите.
Стилът на Рот бих описала едновременно като неоромантизъм и неореализъм. Въздейства, но без целенасочени усилия, и то най-силно в разказите, в които героите губят битката със съвремеността.
Впрочем Рот също я губи. В следвоенното прекрояване на Европа има и скептици, които стоят настрана от еуфорията на новите граници. Колкото и невероятно да звучи от днешна гледна точка, драмата на Рот и героите в “Легенда за светия пияница” е драмата на човека, останал без родина насред много нови родини, презиращ модерната концепция за националната държава.
Кайзеровата монархия, тази клета отломка от Бел епок, пълна със слабости и смешно-самомнителни чиновници, с целия етнически бъркоч, даващ си среща в нейната столица, е била и родина за тези народи, които в историческата си памет не са имали спомен за такава. Тяхното осиротяване е в основата на литературния феномен на Рот, негова съдба, трагедия и муза.
“Колкото по-сведена е една глава, толкова по-силно е убеден притежателят й, че всички останали глави са сведени, а неговата собствена е изправена и вдигната.”
“В малките градове нощно време няма случайни хора по улиците. Само влюбени, бездомници, нощни пазачи, луди, поети. Случайните и равнодушните непременно са си у дома.”
“Нищо не пречи така на изискания човек да говори и разказва, както срамът. Когато един деликатен човек се срамува, той мълчи, не споменава дори важни неща – и срамът може да го доведе до най-вулгарната от всички човешки слабости: лъжата.”
“Не можете да си представите какво жалко подобие на лошите романи представлява животът.”