„Леонардо да Винчи“ от Уолтър Айзъксън

“Но за да бъде истински новатор, човек трябва да е готов да надскача възможностите си и да се проваля понякога.”

Гениалността може да е плашеща и респектираща, докато не разкрие човешките си измерения. Тя е и трудна за дефиниране – няма количествени измерители, нито качествени показатели, не се обобщава с брой постигнати резултати, защото понякога един-единствен пробив е достатъчен, а често съставните й части подлежат на различна интерпретация. Например, разностранният ум може да е безкрайно разпилян, артистичността пък придружена от липса на работна дисциплина и непостоянство, а крачката от “причудливост” до “странност” малка. И все пак, геният у Леонардо не е труден за разпознаване дори за неговите съвременници, които не са разполагали с цялостната представа, каквато имаме за него днес.

Айзъксън уплътнява този портрет с човешки щрихи, с внимателен и хуманен подход – в една наглед семпла биографична линия, какъвто е животът на Леонардо, в който няма особени възходи, сътресения и резки преходи, е показан механизмът на един неспокоен, вечно зает с откриване на тайните на живота ум, запленен от природата естетически, но и като учен, очарован еднакво от рационалното и духовното, прескачащ постоянно между различни дисциплини, интереси и занимания, без непременно да преследва конкретни практически или лукративни цели. Знанието заради самото знание, любопитството и наблюдението в служба на чистата радост от откривателството, непредубедения ум, необременен от съмнителните авторитети на минали епохи.

Невероятното е, че откритията му не стъпват на някаква предишна традиция, нито на формално образование – повечето са плод на експерименти, наблюдения и художествена визуализация. Всяко откритие информира и захранва друго, често в област, която на пръв поглед няма нищо общо с тази, от която идва първоначалното познание. Леонардо може би е първият, който се самоприучава да гледа на заобикалящия го свят в неговата свързаност и единност.

Биографията му ни кара да погледнем на света през неговите очи и нещо още по-хубаво – как да “четем” картините му и живописта въобще. След тази книга никога вече няма да влезем в художествена галерия с предишното невъоръжено око.

В днешната епоха на тесни специализации и стремеж към знание, или по-скоро струпвания на информация, която лесно да се осребри на пазара на труда, ренесансовият ум на Леонардо да Винчи изглежда самоцелен и архаичен. Всеки надъхан мениджър би се присмял на склонността му да не довършва проектите си, а в корпоративния свят на ориентирани към резултати постижения Леонардо би бил хроничният безработен. Но какво друго да се очаква от един автономен интелект?