“Онзи, който сам държи да има всички свободи и всички права, винаги е най-малко склонен да позволява същото и на останалите”
Ако Луи XIV е еманация на абсолютната власт, то Мария Антоанета е физическото въплъщение на абсолютната екстравагантност. Нейната биография проследява съмнителното величие и несъмнения упадък в статута на кралските особи.
Беше ми любопитно защо Цвайг въобще се е насочил към една историческа “антигероиня”, жена, чийто живот е преминал под знака на хедонизма, която за двайсетте си години на трона не само няма някакъв реален политически принос и смисъл за управлението и благоденствието на своята страна, а даже с разточителството си допринася за нейното разоряване.
Но книгата изцяло оправдава читателското доверие, първо, защото Цвайг е ненадминат в историческите биографии (според мен той би направил интересно и житието на една мравка) и второ, защото в “Мария Антоанета” си проличава особено силно активното му беседване с Фройд – психологията идва в помощ на историята, за да си обясним величието на образа, което става толкова по-силно, колкото по-интензивно е социалното и историческото му пропадане.
Аз не умея да се забавлявам, но ми харесва да чета как го правят тези, които умеят, а повярвайте, едва ли има друга кралица, и въобще прочута личност, която да се е забавлявала толкова интензивно и с такава настойчива патологичност като Мария Антоанета. Тази кралица превръща пилеенето на пари в изкуство, ненадминато и до днес. И всичко това сигурно е щяло да мине за много забавно, ако цялото безобразно харчене не е било за сметка на държавната хазна.
Дори на народ със силен монархически сантимент до този момент, какъвто е френският, му идва в повече мизерията и безправието, а и вече е идеологически подкован от идеите на просвещенските философи, та не е чудно, че през онова лято на 1789 г., когато “се сбъдват всички мечти на Жан-Жак Русо”, французите грабват сопите и събарят архисимвола на кралската деспотия – Бастилията.
Но да се върнем към Мария Антоанета. Революцията, която й отнема абсолютно всичко – съпруг, деца, приятели, статут и богатство, й връща човешкото достойнство и гордост, които иначе се размиват в дните на лесен, безгрижен живот. Чрез нейната трагедия Цвайг сякаш казва – нищо не е толкова просто и никой не бива да бъде прибързано съден до самия финал.
