“Всеки има право на свое собствено мнение, но не и на свои собствени факти” (сенатор Даниел Патрик Монихан)
Посегнах на тази книга, не защото темата е актуална или защото се колебая дали да се ваксинирам (нямам колебания, че ще го направя). Поради някои семейни обстоятелства интересът ми към научните открития в медицината и тяхната история ме вълнува от отдавна.
Проф. Кинч проследява историята на тези непретенциозни човешки инструменти за борба със заразните патогени – от първите интуитивни опити до модерните ваксини на 21 век. Наричам ги непретенциозни, защото мощните антибиотици от ново поколение засенчват приноса на ваксините. Както и проф. Кинч обяснява в книгата си обаче, с появата на все по-еволюирали вируси и тяхната резистентност към антибиотично лечение, ваксините са начинът да елиминираме в зачатък опасни нови или възродени инфекции. Проблемът става особено актуален в условия на климатични промени – по-високите температури и влажният климат са благоприятна среда за хищни патогени.
Бактериите и вирусите са с нас, сред нас и в нас през цялата човешка история. Те са предопределяли изхода от битки (Пелопонеските войни, Наполеоновите походи, обсадата на Гранада), осуетявали са грандиозни строителни проекти (Суецкия канал) и са променяли хода на историята (Черната смърт, която слага край на Средновековието). Чак от края на 19 век обаче е отбелязан реален напредък в борбата срещу смъртоносни зарази – немската (или по-точно пруската) школа, водена от Роберт Кох, и френската, представена от Луи Пастьор. След Втората световна война гравитационният център на научноизследователската дейност в тази област се премества в САЩ.
Днес, благодарение на горните двама, както и на хора като Емил Ру, Габриел Андрал, Емил фон Беринг, Валтер Хесе, Паул Ерлих – бащата на имунологията, болести като тиф, дифтерит, рубеола, едра шарка, магарешка кашлица, паротит и полио са исторически бележки, а не факт от ежедневието.
Всеки, който е спорил някога с антивкасър, знае колко изтощителен може да бъде такъв спор. В борбата между факти и емоции, първите често са оборени от агресивна емоционалност и аргументи тип “ами защото така”. И ако невежеството на първите антиваксъри, които са вярвали, че ще се превърнат в крави след поставяне на ваксина срещу едра шарка, може да бъде извинено, то невежеството базирано на дезинформация, фалшиви новини и източници като “един човек ми каза” вече не предизвиква снизходителни усмивки. Този тип невежество е особено опасно, защото застрашава колективното здраве на човечеството.
Книгата не се чете особено лесно, но е много ограмотяваща, и макар че преводът й далеч не е от добрите, си струва да се прочете, най-малкото защото типът знание, който ще получим от нея, е есенциално необходим за здравната култура на всеки човек. Препоръчвам по същата тема и немския сериал “Шарите Берлин”, в който Кох и неговият екип изолират патогени, експериментират със серуми и други такива полезни неща.
“През ранните години на XXI век вървим обратно към катастрофалните загуби, които са преживели хората в началото на XX век.”