Изумително, сърдечно, талантливо същество с необятен човешки и артистичен хоризонт, оформен от бедняшкия Ламбет, от гените на родителите актьори и искрицата Божия промисъл, която навестява избраните и за която наивно се утешаваме, че е произволна.
Чаплин се появява в Лос Анджелис, когато Холивуд тепърва ще се превърне в гигантска работилница за филми и точно този период, когато големите промени са на прага, е винаги най-вълнуващ. Овладял изкуството на пантомимата до съвършенство в пътуващите трупи из Англия, за младия Чарли крачката до прохождащото нямо кино е малка; преходът е осъществен с финес, лекота и забележително лично участие във всичко – от писането на сценария, композирането на музиката до подбора на актьорския състав и режисирането. Днес подобна свобода е невъзможна, но в онези ентусиазирани времена Чаплин е човекът-оркестър. Усетът за комичното, интерпретиран по новаторски и свеж начин, и съвсем прозаична магарешка работливост – успехът и милионите не закъсняват.
Но луксът сам по себе си не е интересен („Най-тъжното нещо, което мига да си представя, е да свикнеш с лукса.“), голямото приключение е в процеса на съзидание, а също и в общуването с интересни и забележителни (не непременно бележити) хора. Така и не спрях да се дивя на имената, които изскачаха до последно в книгата, сякаш взети от списъка „Кой кой е на 20 век“. Дъглас Феърбанкс, Мери Пикфорд, Бертолд Брехт, Луи Арагон, Пикасо, Чърчил, Ганди, Рузвелт – довършете наслуки и няма да сбъркате. И с голите факти, изчистени от лична философия, книгата пак щеше да е интересна.
Чаплин не вярва във възпитателната роля на бедността, но вероятно Скитникът никога не би могъл да съществува без дрипавата късновикторианска бедност, в която отраства като дете, трагичните обстоятелства около полудяването на майката от недохранване и самотния живот в приюти. С такова начало здравомислието и състраданието рядко напускат човека. Отражението им личи и в открития начин, по който Чаплин се застъпва за каузите в които вярва (няма нужда да съм евреин, за да съм антинацист) – какво може да загуби някой, който вече е познал най-покъртителната мизерия. Затова гоненията срещу него по време на маккартизма ме развълнуваха много – най-големият риск, който може да поеме един артист, е да загуби любовта на публиката. Чаплин губи американската аудитория, но разбира се, милата стара Европа, обедняла и обезкървена от войната, винаги си е там и го чака.
Последната част от книгата прилича на сбъдната приказка, любовта на Уна и осемте деца, идилията на имението в Швейцария – едно осмислено и умно приложение на богатството, което аз лично отдавам отново на особеностите на времето, в което Чаплин е съзрявал като артист и човек. Пускайки си „Хлапето“ и „Светлините на града“, не мога да проумея как е възможно да не обичаш този човек и топлия оптимизъм, който се усмихва през тъгата на филмите му. Чаплин живее във всеки симпатичен неудачник и от това любовта помежду хората става само по-голяма.
„Да бъдеш богат в Лондон – това означава всеки миг от живота ти да бъде вълнуващо приключение.“
„Човек винаги е по-внушителен от разстояние.“
„…интелигентността на човека не е непременно резултат на неговото образование…“
„Човек трябва да има способността да страда и да поддържа ентусиазма си в продължение на дълъг период от време.“