„Имаше чувството, че ако истински презираш парите, можеш да живееш като птичка божия. Забравяше, че птичките не плащат наем. Гладуващ в таванска стая поет – гладуващ, но някак поносимо – така се виждаше той.“
Гордън идва от род на дребнобуржоазни неудачници и самият той върви с бързи крачки към същата съдба. А иначе е умен и способен млад мъж, умел с думите, и има всички шансове да се издигне като съставител на рекламни текстове. Само че Гордън презира света на парите и капитализма, който превръща човека в роботизиран чиновник. Гордън не иска да участва в надпреварата. Гордън иска да живее спокойно, дори ако това означава малко над линията на мизерията. Гордън просто не желае „да го закачат“.
В символ на неговата война със златния телец и еснафския животец се превръща аспидистрата – fleur du mal, непретенциозно саксийно цвете, което приличните, нормални, задомени хора слагат на первазите си, решителен белег, че са додрапали до средния социален слой.
Само че да живееш в доброволна бедност съвсем не означава да живееш спокойно. Особено ако си от материала, от който е направен Гордън – литературно тщеславие, прилична начетеност и много добро познаване на начина, по който живеят заможните хора. Това води до бедност от особен тип – не безпросветната мизерия, в която се раждат, живеят и умират поколения работници от фабриките. В отредената им изначално бедност те успяват да извлекат някаква евтина радост. Гордън обаче не успява да понесе достойно самоналожената сиромашия – липсите го озлобяват до степен на мизантропия, започва да деградира физически, превръща се в дразнещ мрънкач, който отблъсква всеки жест на добронамереност и любов. Неговият враг – богът на парите, се оказва удобно извинение за отказ от всяка безплатна радост в живота. Лесно е да се каже обаче, че Гордън е дразнещ и точка. Феноменът, който представлява, е много правдиво уловен и далеч не е толкова рядък.
Приятелят и покровител Рейвълстоун с неговата социална вина от това, че на този свят има бедни, а той е богат, много напомня на днешната естетика, лицемерно романтизираща бедността. Нещо, към което само човек, който е абсолютно не-беден, би могъл да се стреми.
„Аспидистрата“ е пропита от жлъч книга, изключително остра, социална и хаплива, и това е добре да се знае, ако сте настроени на по-нежна вълна. Да кажем, че ако Мишел Уелбек беше живял през 30-те години на 20 век, когато излиза романа, може би щеше да напише нещо много подобно. На мен такива книги са ми от любимите, защото има феномени, които няма как да покажеш деликатно, без да оголиш зъби. Остротата обаче не пречи на чувствителната трактовка не само на битовите, но и на социалните и психологически измерения на бедността и различните й нюанси.
Попаднах на мнения, че в този роман Оруел се подигравал с дивия капитализъм в най-капиталистическата страна в Европа – Англия. Но според мен е точно обратното – това е книга за неизбежното приемане на реалностите. Самият Оруел го признава – ако искаш да живееш извън правилата на обществото, си или престъпник, или отшелник-светец.
„Всяко интелигентно шестнайсетгодишно момче е социалист. На тая възраст човек не забелязва острието на кукичката, стърчащо изпод апетитната стръв.“
„Първото следствие от мизерията е, че тя убива способността за мислене.“
„А бедният не знае как да харчи дори когато се случи да има пари.“