„Невидимите фурии на сърцето“ от Джон Бойн

„Защо Ирландия не беше такава и когато бях момче?“

Да, защо ли ултракатолическа Ирландия и нейният пълновластен клир създават задушаваща рамка, в която никой, отклонил се от правия път (извънбрачни деца, самотни майки, хора с различна сексуална ориентация), няма никакъв шанс да бъде приет, разбран и утешен? Защо ли някои по-свободомислещи двойки избират да сключат брак при протестантските братовчеди на юг, за да си гарантират възможността за развод – цинично, но практично (разводите са разрешени едва през 1996 г.!). В държава, където моралното дамгосване и двойните стандарти спрямо половете са били десетилетия наред национален спорт, а само допреди няколко години абортът се е считал за криминално престъпление (последният път, когато бях там през 2017 г. все още имаше протести „за“ и „против“ правото на аборт), да си хомосексуален или жена, родила дете без брак (независимо от обстоятелствата по зачеването) през 1945 г. е история с предизвестено лош край.

Във въпросната година, когато започва историята на главния герой Сирил, Ирландия е точно това – закостеняла и тесногръда страна, в която свещениците имат думата по всякакви въпроси на тялото и душата, и ще си остане дълго такава. Бойн нарочно натрупва всички възможни обстоятелства, които ще направят от героя му черна овчица – той е осиновен, тъй като родната му майка е била неомъжена и съответно принудена да го изостави, за да оцелее; влюбен е безнадеждно в най-добрия си приятел и години наред не знае какво да прави със себе си и с чувствата си, просто защото в ирландското общество няма никакъв шанс нито да бъде себе си, нито някак си да изрази тези чувства, без да бъде тикнат зад решетките, ако преди това, разбира се, не бъде надлежно пребит до смърт. Отвращението и погнусата на околните от това, че е „извратен“ е отделен страничен ефект. Остава му бягството. Но преди то да се осъществи физически, няколко невинни хора си го отнасят заради голямата тайна на Сирил.

Че живеенето с потисната идентичност е пагубно за потиснатия и неговите близки е нещо, което не би хрумнало на католическите морализатори, самите те често нагазили до гуша в греховете, за които сочат с пръст другите. А историята на Сирил е доказателство, че няма нищо по-важно от времето и мястото, в което си роден. То може изцяло да дефинира и дори да надделее над личната съдба.

Днешна Ирландия, за щастие, е много различна. Промените в последните години там могат да се определят не като социална еволюция, а като социална революция. Бойн не ни занимава с причините, заради които се е стигнало дотам. В неговия фокус е отделната човешка история и безкрайните криволици (сами по себе си много интересни), докато се стигне въобще до идеята за възможно щастие.

През 2015 г. ирландците гласуваха в референдум за узаконяване на еднополовите бракове. Дори си имаха открито хомосексуален министър-председател. След много разбити животи историята взима реванш в полза на равната възможност за щастие.

„Бяха трудни времена да си ирландец, трудни времена да си на двайсет и една, трудни времена да си мъж, привлечен от други мъже. А да си едновременно и трите, изискваше хитруване и притворство, несвойствени на моя характер.“