Нямам скрупули да чета книги, които формално са извън възрастовата ми категория. Може би биха ме развълнували повече, ако ги бях чела, когато му е било времето. Но все пак, “Оливър Туист”, вторият роман на Чарлз Дикенс, ми допадна, както би допаднал на човек, който има известна представа за социалните язви в Англия от първата половина на 19 век. Историческият контекст винаги идва на помощ там, където емоциите, които лесно изпитваме на 13, леко попресъхват на 35.
Историята е добре известна, а името Оливър Туист е нарицателно за бедно и безпомощно сираче, за онези премеждия, през които нито едно дете не заслужава да премине. Едва ли ще разваля ефекта от книгата като издам, че всичко свършва благополучно за малкия Оливър, а злосторниците си получават заслуженото в духа на добрите стари възпитателни традиции от Викторианската епоха.
По-важното обаче е, че с този роман Дикенс насочва фокуса върху редица социални недъзи в бързо индустриализиращата се страна. От една страна, са огромният брой бедни, които обитават мръсните лондонски коптори, от друга – тогавашният морал, който не допуска в доброто общество извънбрачни деца и “съгрешилите” им майки. Имаме и много близък графичен поглед към престъпния свят и неговите класически представители – крадци, изнудвачи, убийци, сводници. Тези обитатели на подземен Лондон (където днес са скъпите жилищни райони) са изтипосани като тотални карикатури от Дикенс, с почти анимацонни щрихи в стил Дисни-злодей. Влиянието на тези образи е много силно в попкултурата, например британската група Artful Dodger, която носи името на джебчията, преведен на български като Хитрата лисица.
Дикенс не пропуска и нелицеприятния образ на “институциите”, призвани да се грижат за социалните маргинали – приютите за бедни и сиропиталищата към енориаршиите, злоупотребите на персонала в тях и цялостното отношение на обществото към въпроси, които днес определяме с елегантни изрази като социално неравенство и социално изключване. Доколкото долових и определени християнски послания за великодушие и милосърдие към “греха” да си беден и изпаднал, Дикенс поставя идиректно интересни въпроси, на които едва ли и днес има отговор. А именно, доколко мизерното съществуване може да се вмени в отговорност на този, който го понася, или е нещо, което сполетява човека като болест, продукт на лош късмет. Все пак, личната съдба на Дикенс, роден в мизерия и издигнал се сам с труда и таланта си, е обнадеждаващо доказателство, че обстоятелствата могат да се променят.
Едва ли има еднозначен отговор. Само знам, че от всички несправедливости по света, считам тези срещу деца за най-лошия вид. Затова и премеждията на малкия сирак Оливър заиграват и днес по жалостивата струна на нашата природа.