Веднъж отворим ли кутията на Пандора, няма връщане назад. Бедата е пусната по широкия свят под формата на универсален цяр, за който се твърди, че може да реши световни проблеми като глад и болести. Но когато нещо е твърде хубаво, за да е истина, предпочитаме хубавото пред истината.
Някъде по средата между сляпото преклонение пред научния прогрес и пълното му отричане се намира “Лабораторията на Пандора: седем истории, в които науката сбърка” (извинявам се за лаишкия превод, но книгата не е издадена на български все още).
За някои гафове на науката вече няма никакво съмнение относно катастрофалния им характер – лоботомията, хидрогенизираните мазнини, безконтролното предписване на опиума и неговите деривати като лекарство, предозирането с витамини и добавки и теорията за расовата чистота – евгениката. Зад всяка една от тези умишлени или неволни заблуди стои по някое голямо име в науката, а останалите просто мултиплицираме ефекта с нашата склонност към “quick fixes” – бързи и лесни решения на сложни проблеми.
Пол Офит ни напомня, че стане ли дума за наука, не е никак лесно да се отсее автентичното от псевдото, комерсиалния интерес от реалните ползи за човечеството. Първо, защото обществото в масовия случай и поради обясними причини няма как да е коректив на сбъркалия учен. Второ, масовизирането на информацията ни дава фалшивата увереност, че с две-три статии ставаме специалисти по тема, на която хората посвещават цяла научна кариера. На следващо място, паралелното съществуване на псевдонаучни течения, които допълнително замъгляват картината. Не бива да забравяме и фактора “авторитет” при твърдения, идващи от хора с бели престилки, особено когато имат по един-два Нобела в актива си.
Много е вероятно да ви учуди поне една от седемте истории в тази книга. Аз лично бях втрещена, че пълната забрана на пестицида ДДТ, вместо дозираното му използване, всъщност е нанесло повече вреди, особено в райони, където върлува малария.
За мен най-добре представена обаче беше историята на немския химик Фриц Хабер, който пръв синтезира амониевата селитра, буквално спасявайки все по-увеличаващото се човечеството от глад. Това е същият пламенен патриот обаче, отговорен за използването на иприт пред Първата световна война (за което никак не е съжалил). Съдбата на Хабер е много показателна за онези времена – след като родината му пада под нацистка диктатура, еврейският учен е натирен в изгнание.
Историите в “Лабораторията на Пандора” са шарени като проявите на човешката глупост. Изглеждат произволни, но ги обединява общото предупреждение спрямо безкритичното приемане на сензации. Защото колективната цена за индивидуални грешки може да е твърде висока.