През 1946 г. в едно унгарско село, в което властта на комунистите е на път да се утвърди, се завръщат нежеланите свидетели на престъпленията от предишния режим. Оцелелите от концлагерите евреи не са посрещнати радушно от съгражданите си, облажили се с еврейска собственост след депортациите. В страната бушува инфлация, черният пазар и спекулата процъфтяват, хората гладуват, накратко – не се живее добре. Но все някой е виновен за това, нали?
Следват кървави и грозни сцени на ужасите – действителни събития от следвоенните погроми в Унгария, в които отмъстителната тълпа, успешно насъскана от комунистическата пропаганда и останките от старите нацисти, се разправя по най-жесток начин с хора, които са си мислели, че най-лошото е вече зад гърба им. Насилието е провокирано и от фалшива новина, изпълзяла от мрачната епоха на средновековните суеверия – „безродниците“ евреи, верни на кръвожадния си инстинкт, започнали да отвличат и изяждат християнски деца. Като се добави и вода от пропагандната мелница при предишния режим, която приравнява комунисти и евреи, взривоопасната смес е готова да озвери тълпите. Краят на този срам е повече от тъжен и вбесяващ. Това престъпление от расова омраза дори не получава съответната квалификация в съдилищата и в пресата, а убийците са освободени. Злото не е възмездено, а подивелите хорица вероятно са се почувствали по-добре, че „онези“ са си го получили.
За тези истории, ако не се лъжа, съм чела при Ан Апълбаум и Тимъти Снайдър, но художествената литература придава този елемент на реализъм в кошмара, който дълго се помни.
Разказът се води от жената на един от обвинените за подстрекателство (и бивш германски колаборатор), което е гениален похват в случая. Плахо несъгласна с насилието, но и твърдо на страната на съпруга си (статутът на вдовица я ужасява), нейните недомлъвки и мисловни усуквания (така да се каже, такива бяха правилата, нали, такива бяха времената, ние нямаше как да знаем, че те някога ще се върнат, той просто изпълняваше дълга си като истински унгарец, в случая, под немска команда) всъщност изразяват масовата позиция на хората, които не искат да бъдат сочени като съюзници в едно насилие, но на практика не го и осъждат, с което негласно го валидират.
Малко за стила на книгата. Трудности ми създаде нелинеарната структура на разказа, както и отсъствието на обособена пряка реч, което на моменти ме объркваше в принадлежността на реплики към герои. Но извън това, книгата е поредният силен пример за качествата на централноевропейската литература, която обговаря тревожно-неудобни национални теми по смислен, задълбочен и много литературен начин.