„Пнин“ от Владимир Набоков

„Нима мъката не е единственото, което наистина си имаме на този свят?“

Стилът на Набоков винаги ме е очаровал, но никога трогвал. Досега. Образът на преподавателя по руски в американски колеж Тимофей Пнин, силно напомнящ на самия Набоков в отделни автобиографични детайли, вече е част от колекцията ми от скъпи на сърцето литературни герои (или по-скоро аз съм в читателска фаза, в която образите ме вълнуват повече от идеите).

Пнин, може би типичен руски интелигент, но в американски контекст – безспорно чудак, по професорски непохватен (често пада от стълби и бърка хората), общуващ с патетични жестове и възклицания, е като любимия ви преподавател, смешно-затрогваща съкровищница от поразително навързани факти, поднесени от академичната сцена, пардон, катедра, по неподражаемо артистичен и въодушевяващ начин. Героят е направен от чисто простодушие, дори когато безуспешно се опитва да бъде практичен; интелектуален е с една старомодна романтика, разбирана само от малцина колеги съмишленици, и тотално отхвърлена от следвоенните схващания за образованието като бизнес модел.

Историята на Пнин (или на Набоков) следва утвърдения емигрантски маршрут на момче от добро семейство, което трябва да бяга от болшевишка Русия, за да намери временен пристан, разбира се, в Париж, до началото на Втората световна война. Кратък неуспешен брак с възможно най-неподходящата жена, която продължава (при нужда) да се появява с евтин апломб в задокеанския живот на Пнин. Поредица от неудачни квартири, коя от коя предлагащи минимално уединение. Напоителни справки в колежанската библиотека. Лекция, забравена в куфара на автогарата. Смешен английски. Насмешка над фройдизма. Твърде добро (за местните) познаване на американската класика. Копнеж и реминисценции по старата родина и една изгубена завинаги любов в нацистки концлагер, чаплиновска тъга (макар че Пнин, показателно, не обича Чаплин). С нещо напомня на Херцог от едноименния роман на Сол Белоу – всеки, прочел двата романа, може би ще усети духовното им родство.

Пнин е отделен свят, който Набоков е отгледал с голяма любов във въображението си, може би дирейки чрез него онази утеха, с която оцеляваме в чужда земя, която, при всичкото си гостоприемство и възможности, ни напомня, че сме като кръпка на лакътя на професорско сако – екзотични, когато това е от полза, или ненужни, когато нашият тип екзотика спре да е модерна.

Някой беше казал, че всеки роман е автобиографичен за автора си. Тук-там се мяркат знаковите за Набоков пеперуди, а може и да има повече от едно намигване към академичната кариера и университетския кошер, в които героя, поради тоталната си липса на посредственост и излишно самочувствие, не успява да навигира успешно.

Това е книга, която казва много повече от непосредствената история в нея. Може да се чете многократно, всеки път с различно настроение и интелектуална нагласа. Усуканите и пребогати набоковски изречения не могат да прикрият великата (му) самота.