„тя обичаше само приятните усложнения“
Портретът на една дама или история на една самозаблуда – вземете което искате от двете за централно в романа и няма да сбъркате. За първи път чета книга на Хенри Джеймс и съм поразена от размаха му в едновременното изграждане и разплитане на човешките характери, в психологическото разнищване зад всяко действие и реплика. Което всъщност е интересно, защото въпреки изчерпателния характеров анализ на героите, така и не успях да си обясня главната героиня до самия край.
Зад пространното изложение се крие много семпла история – младата aмериканка Изабел Арчър е самопровъзгласен идеалист с много високи изисквания към себе си и другите и с високи духовни стремежи. Попадайки в Англия, скоро Изабел се оказва богата наследница, която най-накрая може да осъществи желанията си да пътува и опознае живота, а предложенията за брак от английски лорд и американски предприемач са само досадни подробности по пътя. Изабел подлага на жесток критичен анализ всичко и всички около себе си, осланяйки се на абстрактни понятия и книжни идеали, затова не е никак чудно, че попада в капана на първия срещнат пресметлив хитрец. Но и нещастието като такова не е достатъчно да разтърси нашата героиня, която търпи един отровен брак като съзнателно самонаказание.
„Портрет на една дама“ ме вбеси с главната си героиня, която, въпреки бавното си отърсване от илюзиите, не претвори това отърсване в действие. Може би е нечестно да я откъсвам от контекста в края на 19 век, но литературата познава далеч по-действени героини от този период. Иначе идеите в романа и тяхната трактовка ми допаднаха – за това доколко наистина притежаваме себе си, за силата (или слабостта), която ни предоставят многото пари, за лесните заблуди на интелекта.
Мъжките образи, особено този на братовчеда Ралф, са далеч по-симпатични. У Ралф изкристализира перфектният джентълмен на епохата – ироничен викторианец с много умело прикрито зад цинизъм благородство на характера.
Любопитни са и паралелите между Англия и САЩ от това време – разбиранията за прогрес, за добро прекарване на времето и идеята за добрия гражданин явно са били предмет на горещ дебат и постоянни сравнения от двете страни на океана.
За предпазливите към „тежките класики“ е добре да се уточни, че Хенри Джеймс пише напоително само в един аспект – в описанието на човешките характери. Но това е напълно достатъчно, за да е брилянтен.
„…най-голямата ценност в човека е жизнеността“
„Да помогнеш някому да осъществи добрите си пориви – какво по-благородно от това?“
„Но нима това, че притежаваш големи качества, е било някога гаранция за човешко щастие? Нима историята не бе изпълнена с примери за гибелта на ценни хора? Не беше ли по-вярно, че човек страда повече, ако притежава по-големи духовни ценности?“