„Колко прост изглеждаше светът някога!“
Това носталгично възклицание принадлежи на „бащата“ в романа – старият околийски управител барон Фон Трота. Но спокойно можеше да принадлежи и на баба ми, както и на всеки от по-възрастното поколение, който безпомощно наблюдава как светът, който е познавал, се променя (винаги към по-лошо), а той самият си остава дезориентиран зрител в най-добрия случай.
На пръв поглед „Радецки марш“ не предлага нищо интересно и засукано като сюжет – три поколения баща, дядо и внук маркират последните десетилетия от живота на Хабсбургската империя и нейния владетел император Франц Йозеф. Дядото спасява живота на императора, от което черпят известни активи синът (околийският управител) и внукът (неохотно изпълняващ военната си служба на източната граница) – а именно, дискретното покровителство на дългата имперска десница.
Тонът на романа е напевен и носталгичен, като древна хроника, въпреки че Йозеф Рот е свидетел и съвременник на края на монархията. И точно покрай тази книга на Рот сбъднах най-досадното от всички клишета „кара те да се замислиш“ – и аз наистина се замислих колко огромна е промяната, която преживява светът след Първата световна война. Именно Първата, а не Втората, защото в навечерието на последната светът вече е оформил малко или много своя модерен облик и войната се води, не за да го преобрази, а за да избави Европа от хитлеризма. Обратното, Голямата война прави на пух и прах вековни монархии, прекроява граници сякаш начертани от нестабилна детска ръчица, приближава човека до насилието повече от когато и да било, руши морални кодове, овластява жените, оставя огромни демографски дупки, провокира пандемия и една още по-коварна болест – национализма, ускорява научния прогрес…
Нищо чудно че потресът на Рот от смъртта на просветената монархия, обединяваща южните славяни, е толкова дълбок. Не че и старият свят е бил идеален – Йозеф Рот с безпогрешния си усет за забавното в човешката природа е предал и не толкова симпатичните черти на консерватизма. Скованите мундири и закостенелите ежедневни ритуали през 1914 г. обаче, са най-малкият проблем на света.
Любимата ми част от действието в романа се развива някъде в Моравия, та пред очите ми беше все град Бърно – квинтесенция на славянски град, претърпял австроунгарско облагородяване. Мярна ми се и образът на Константин Иречек, човешката еманация на този дух (той впрочем умира през 1918 г.).
„Радецки марш“ може да се чете и като роман за прелома между кои да е две епохи и всеки, който е бил дори за миг на мястото на стария околийски управител Фон Трота ще се усети ако не утешен, то поне разбран.
„Господин Фон Трота винаги бе държал да изглежда по-богат, отколкото беше. Имаше инстинктите на истински аристократ. По онова време (а може би и днес все още) нямаше по-скъпоструващи инстинкти. Хората, над които тегне такова проклятие, не знаят нито колко притежават, нито колко харчат. Те черпят от някакъв невидим извор. Не пресмятат. Убедени са, че богатството им не може да е по-малко от тяхното великодушие.“