„исках да бъда българин с европейско съзнание и европеец с българско съзнание.“
От корицата на новото издание на „Колибри“ гледа мъж с елегантни и меланхолични черти. Това е Константин Константинов, доскоро непознат за мен автор, чиито разкази и новели ме уцелиха директно в сърцето.
Къде и защо са крили толкова време този голям писател от нас?
Със силно поетичен стил, Константинов е другарувал с Димчо Дебелянов и се е възхищавал от поезията му – дотам, че благодарение на него посмъртно излиза стихосбирката на поета с негов предговор. Стилово двамата ми се струват много близки. Константинов е Дебелянов в проза. У него има нещо и от идеализма на Херман Хесе, и от лиризма на Стефан Цвайг, и от градската меланхолия на Вутимски.
Толкова човешка и топла литература не бях чела отдавна. Няма и полъх от цинизъм и модерност. Твърдо съм убедена, че произведенията в „Разкази и повести“ са от тези книги, които ни правят по-състрадателни и човечни хора.
Константинов е обърнал внимание на всичко – от дребните битови грижи на селянина до неясните романтични копнежи на градския интелигент. София и селото след Първата световна война, националните мащаби на обезверяване и покруса, плахото търсене на нов идеал, спекулата, евтините забавления, новите богаташи, натрупали състояние от пресни-пресни трагедии. Всичко това предадено с топъл, интимен, нежен рисунък, от който ти става драго, но и доста мъчно.
Образите са невероятни – полуслепият старец, майстор на метли, който седи измръзнал на гаровия перон, българският художник, който се препитава с портрети на магнати във Венеция, симпатичната проститутка от хотел „Централ“, продавача на книги, намерил лоши купувачи на една софийска вечеринка, и онези дами с „подстригани коси“, „начервени устни“ и „подсенени очи“ – фаталните жени на София след войната.
Константинов обръща внимание на човека и мъничката му, крехка съдба, личната мъка, която, за тоя, който я носи, е гигантска. Всеки е важен, всеки има място на огромната земя, няма степенуване на мечтите, няма йерархия на грижите. На страниците е Българинът отпреди 1944 г. – стеснителен, плах, посвоему обичлив, с една много проста и грубовата доброта.
Константинов виртуозно редува простонародна реч с маниерния говор на градските буржоа, а природните описания са сочни и чувствени. Истински, голям писател.
Не мога да опиша колко се влюбих в тази книга.
„пътят, през който са минали двама, винаги е пагубен за самотния.“
„Пазете се от безчувствието. Тая болка е живот.“
„А усилни години дойдоха, оредя земята ни от хора – и сега най-много ни трябват“.