„Разкази“ от Светослав Минков

Не мисля, че съм попадала на по-еклектичен сборник с разкази, в него има всички теми и всички чувства – ужаси, фантастика, градски истории, любов, сарказъм, отчаяние, изкуствен интелект. Всичко това поднесено с удивителна фантазия и много специфична, интелектуална, чувствителност. Минков заслужава да бъде четен повече. Дори по-семплите му откъм развихрено въображение разкази – не-диалболичните и не-фантастичните, са свидетелство за майсторско писане.

Светът на Минков е силно проблематично място, в което демоничното варира в широки граници – от приказното до технологичното. Постепенно зловещите истории отстъпват място на класически градски разкази, такива, каквито сме срещали у Георги Стаматов, например, но доста по-иронични и емоционално премерени. Въобще, дозировката в чувствата изглежда много характерна за литературния свят на Минков.

Освен това разказите са написани и се усвояват с невероятна лекота, та нито призраците и таласъмите от диаболичния му период, нито одухотворените роботи от механистичните разкази ще са пречка за читателя, който (като мен) избягва въпросните жанрове. Разбира се, градските му разкази ми станаха любими, в тях има нещо от предметността на Далчев и от психологизма на Цвайг, лаконични и страхотно изпипани. Минков е градски човек и това си личи. Освен това надскача българската проблематика в периода между двете войни, когато това бягане от националното е особено трудно, и създава една космополитна атмосфера, която отразява богатия му на пътувания и чужбински преживелици живот.

Освен удивителна фантазия, Минков разполага с прекрасен език и чувство за хумор, което носи нещо от социалната хапливост на Джейн Остин и викторианските майстори:

„Съгласно една стара сантиментална традиция влюбените ненавиждат смъртно своите истински имена, които смятат за твърде варварски и неблагозвучни. Те предпочитат галените обръщения, като „пиленце“, „гълъбче“, „жабче“, „мишле“ и тъй нататък – все такива едни зоологически епитети.“

Наблюденията му върху човека са универсални и затова поразително простички:

„Децата тичат подир пеперудите и се мъчат да ги хванат. Станат ли възрастни хора, те дори не ги забелязват.“

Имам известни забележки спрямо разказите, публикувани след 1944 г. – новата посока на вятъра им се е отразила, за съжаление, и тук-там прозират грубичко отделни пропагандни внушения. Но дори в тях литературата я има и е на ниво, интересно написани са и продължават да отразяват любопитното око на автора си към света.

Поздравления за съставителя на сборника – преходът между жанровете и периодите е много плавен, а подборката дава много добра представа за разностранния жанров талант на автора.

Иска ми се повече читатели да обърнат внимание на Светослав Минков, доста подценен впрочем, и на поредицата на „Колибри“ като цяло. Издадените дотук разкази на Константин Константинов и Георги П. Стаматов не само че не разочароват, но са сред най-любимите ми. Ето че и тези на Светослав Минков се нареждат сред тях.