„Самотният бегач на дълго разстояние“ от Алън Силитоу

Сборникът ме накара да се поразровя за ситуацията във Великобритания след края на Втората световна война. Бавното икономическо възстановяване, купонната система, задържала се дори през следващото десетилетие, тепърва прохождащата социална държава са фактори не улесняват ежедневието на британците от работническата класа. Това е средата на „сърдитите млади хора.“

Но социалната тема не бива да ни заблуждава, разказите не са популистки, тоест написани от външен за тази среда човек, който отправя привилегировано изследователско око към „обикновените труженици“ от бедните нотингамски предградия. Напротив, гласът на автора е като на един от тях, максимално изчистен, малко огрубен, а емоциите и сантиментът са изтикани в периферията на историите, както и от живота на градските бедни.

В разказите се усеща онова напрежение, което обичайно гарантира трагедия на финала, но интересното е, че в много от тях тя така и не се материализира. Обичайният ход на живота е достатъчно мъчителен, че да няма нужда от пушката, която гръмва във финалната сцена.

И не, не става дума просто за материална бедност, макар че има доволно гладуващи хлапета и вдигащи тежка десница бащи, а за онази безизходица, която днес наричаме „ниска социална мобилност“, обреченото циклене в прослойката по рождение, липсата на житейски перспективи отвъд ежедневното оцеляване. Бедността е и самота, задушаваща и срамна, както е в „Чичо Ърнест“, или бягство в болезнени фантазии като в „Мистър Рейнър, учителят“.

Всъщност, разказът, който най-малко ми хареса, беше този, който дава заглавието на сборника. Антисистемността и озлоблението на героя ми се видяха самоцелни и антипатични, макар че стремежът да запази достойнството си, така както той го разбира, заслужава уважение.

Следващите разкази коригираха първоначалното впечатление и вълнуват, без въобще да го целят. Силитоу пише много искрено и живо и този живец се е предал на героите му. Хубав сборник.