Ако в момента не можеш да отидеш в Северна Европа, и Северна България е нещо. А тя (България) е съвсем друга на север от Стара планина. Моят опит с този край е скромен, затова реших, че едно кратко пътешествие до Плевен и Русе, впоследствие преминало и оттатък границата с Дунав, ще компенсира белите полета в туристическото ми досие.
Плевен
Всеки по-известен български град си има нещо отличително, нещо, с което се гордее и демонстрира по един или друг начин на чуждоземеца. За Плевен това е онзи ключов исторически момент от Руско-турската война (1877-1878 г.), когато след петмесечна обсада и три неуспешни щурма, генерал Тотлебен прекъсва снабдителните линии на армията на Осман паша. След този ход победата на руснаците е въпрос на време. Пътят към София и Цариград е открит. Панорама „Плевенска епопея“ е мястото, на което да изживеете този исторически епизод съвсем буквално – освен че е постигната една максимално реалистична и въздействаща възстановка на бойното поле, музейната „Епопея“ и военната споделят едно и също място.
Разбира се, като маниак на тема „история“, не пропуснах и параклиса-музей „Св. Георги Победоносец“, посветен на падналите в битката за Плевен руски и румънски воини, както и Регионалният исторически музей, чиято сбирка с артефакти за Руско-турската война ме впечатли и развълнува дълбоко. Но ако искате да си отдъхнете от истории за смърт и тежки битки, разходка в парк „Кайлъка“ е винаги добра идея.
Градският център на Плевен е доста приятно място – красиви, изписани сгради (за съжаление, доста от тях в не добро състояние), широки площадни пространства с фонтани и достатъчно зеленина. Боя се обаче, че в извън тясното понятие за „център“, тоест всичко извън „главната“, личат явни следи от упадък. Много от търговските площи зеят празни, а разговорите с местните (винаги се заговарям с местните) потвърждават, че хората в Плевен масово не благоденстват.
Русе
От дете мечтая да видя Русе и то така силно, както някои хора мечтаят за ваканция на остров Бали. Привлича ме градска култура, в която има нещо уютно и префинено. Нещо като Виена, Будапеща и Прага, но да е у нас. Нещо като Русе.
Добре че някои мечти се сбъдват в по-късна възраст. С постепенно култивираната си мания по сгради в стил „ар нуво“, мога с увереност да кажа, че отидох като един подготвен откъм теория турист. Емоционално обаче не бях никак готова за толкова много красота! Тя, красотата, също си има граници, и когато е в повече, човек изпитва своеобразен душевен световъртеж, едно естетическо прималяване. Сигурно така са се чувствали първите английски туристи, когато са откривали архитектурните чудеса на Флоренция и Пиза. Не мога да изброя колко тегела направих по главната пешеходна улица „Александровска“, колко фасади и фронтони, капандури и еркери, розетки и скулптури снимах.
Русе е пълен с литература и история.
Къщите-музеи на Баба Тонка Обретенова и Захари Стоянов са задължителни и биха се харесали на хора, които иначе не стъпват в музейни пространства. Честно казано, не знам дали въпросът опира и до харесване, защото за мен тези места (заедно с Пантеона на възрожденците) са по-скоро светини, на които отдаваме тиха почит, отколкото туристически куриози.
Извънредно любопитна е къщата-музей на градския бит „Калиопа“, която според легендата е подарък от управителя на Дунавския вилает Мидхат паша до дамата на сърцето му – съпругата на пруския консул. (Въобще, на Мидхат паша, забележителен администратор и реформатор, Русе дължи много). Наредбата на този дом е с еклектичен произход – както ни обясни уредничката на музея, мебелите и останалите вещи са дарени от буржоазни семейства, вече „бивши хора“ към момента, когато къщата започва да функционира като музей. Градският бит от края на 19 век в Русе е изглеждал така: масивни резбовани бюфети, таванни стенописи, тапицирани столове, тежки кресла, лампи с абажури, фин скъп порцелан и задължително пиано. Битът на заможните русчуклии отразява приоритетните пера в бюджета на семейството – задължително се инвестирало в следните три неща: хубава къщна наредба, изписана за предпочитане от Австрия, в образованието на децата (западноевропейско най-вече) и благотворителност, което пък е инвестиция в добруването на общността. Доста умни са били нашите заможни деди.
Истинско откритие за мен се оказа Регионалният исторически музей. Освен че сградата му е извънредна красавица – има си хас, след като е проектирана от архитект Фридрих Грюнангер, на когото дължим и Царския дворец в София, експозициите му са повече от любопитни. Изложбата „Значими жени в историята: от Прага през Братислава до Русе“ представя в текст и снимки пътя на феминисткото движение от края на 19 век насам, с акцент върху извоюването на пълни и равни избирателни права за жените. Специално място е отделено и на „чешките героини“ – жените със силни изяви в медицина, спорт, защита на човешките права, наука, кино, дипломация, често на изключително висока цена, сред които откроявам личните си героини Милена Йесенска – журналистка и преводачка, приятелка на Кафка, която умира в нацисткия концлагер Равенсбрюк, и Милада Хоракова, екзекутирана от комунистическата власт.
Като изпълнение и представяне, този музей е най-близо до това, което съм виждала като образци в западноевропейските градове.
Изпитвам почти детска тръпка от старите влакове – затова и Музеят на транспорта беше задължителна спирка за мен. Трите големи локомотива, изложени в двора на музея – от Унгария, Манчестър и Бреслау, както и царските вагони, снабдени с всички удобства, налични за времето си, ни пренасят във времената, когато се е пътувало бавно, но със стил.
От литературните моменти се спирам на къщата, в която е роден Нобеловият лауреат за литература Елиас Канети, училището „Христо Ботев“, в което е преподавал Стоян Михайловски, и в което пише химна на просветата „Върви народе възродени“ и литературните пейки с лика на Яворов и Каравелов (имало и още, но аз видях само тези).
Няколко думи за атмосферата на Русе – градът е жив, това е сигурно. Казват, че преди години бил още по-оживен, но като за български град от Северна България, на мен ми се видя прилично обживен. Пълен е с млади семейства и одухотворени и елегантни възрастни хора, които не се отказват от дребните удоволствия в живота – кафе и сладкиш в кокетна сладкарница, дълга и напоителна разходка по „главната“. Наличието на добре заредени будки за вестници и списания във времена, когато печатните медии са в пълен упадък, също ми направи добро впечатление. Разбира се, винаги има какво да се желае, особено що се отнася до поддръжката на архитектурното наследство. Но въпреки това, Русе си остава един благороден град, какъвто сякаш винаги е бил.
Букурещ
Ако сте имали търпението да стигнете дотук, идва ред и на последната спирка от северното ми пътуване – румънската столица. Няма да се спирам на конкретни забележителности, а и да си призная не посетих нито един музей, затова ще се опитам да предам атмосферата на този град, така както съм я усетила.
Откъм архитектура Букурещ безспорно има с какво да се похвали – сградите са монументални, добре поддържани в голямата си част и доста разнообразни стилово. Това, което ми попречи да харесам истински града, е ненормалният уличен трафик, оттам и високите нива на шум и стрес. Букурещ просто е създаден за автомобили, а не за хора, макар че напоследък местните власти правят опити в обратната посока и затварят улиците за превозни средства през почивните дни. Ходенето пеша продължително време е върховно усилие, нещо, което в един по-спокоен град не би било проблем. Светофарите също служат на цар-автомобил, в следствие на което жителите на Букурещ прекарват половината си живот в чакане на зелената светлина. На местните това не изглежда да им пречи, не забелязах да са нервни, бързащи и изцъклени от стрес.
Но ако отчитаме развитието на една държава по вида на столицата като нейна витрина, нашите съседи се справят по-добре. Цените в заведенията са по-високи, а тези в хранителните магазини (винаги влизам в хранителни магазини, защото са показателни за много неща) по-ниски от нашите – типично за по-развитите икономики със скъпи услуги и ниски цени за базови стоки.
Букурещ е млад, работещ град. Улица „Виктория“ в частта й на север от площада на Революцията е концентрирала огромна младежка енергия, модерни и приканващо изглеждащи заведения. Добре облечените и добре изглеждащи млади хора са живото доказателство, че хипстърията там не е умряла, просто е престанала да се преструва на романтично бедна и се е върнала към истинския си буржоазен генезис.