„Навярно е още рано това продължавано престъпление да бъде разтълкувано – осакатеното от тоталитаризма мислене продължава да управлява. Но ще дойде време, когато историци с необременено от миналото съзнание ще разкажат вярно за държавата, лишена от суверенитет, и за народа, чиято свобода беше похитена в такава висока степен, че бе изгубил нуждата от нея.“
Почти целият живот на Веселин Бранев минава под сянката на Държавна сигурност. След едно неуспешно бягство към западния сектор на Берлин (още преди Стената да разполови града на две), Бранев влиза в полезрението на българските тайни служби и остава във фокуса им в продължение на 15 години, подозиран, че е западен агент. Срещу него се провеждат едновременно сериозни (като за предполагаем „враг“), но и смехотворни (какви врагове може да има един тотален и насилнически режим) оперативни мероприятия – следене, подслушване и претърсване и обиск на жилището му, разбира се, без съдебна санкция. Веселин Бранев научава всичко това, едва когато прочита досието си десетилетия по-късно, но през цялото време, в което той е „обект“ за ДС, усеща клаустрофобичната й сянка във всичко, всеки и навсякъде.
Хиляди похабени часове труд, средства и ресурси, отделяни за пречупване и сплашване на напълно безопасни от гледна точка на държавата хора, докато икономиката стагнира и страната се отдалечава необратимо от модерния и цивилизационен свят. Където ДС царува, приятелства и роднински връзки нямат обикновеното човешко предназначение – те са средите, от които се набират най-ефективните доносници, защото най-много вреда могат да ни нанесат тези, които ни познават най-добре.
Сблъсъкът с дебелото досие кара Веселин Бранев да разграничи различните видове доносници според вида на донесеното и личната мотивация. Някои информират неохотно и съзнателно представят безполезна информация, други нямат нужда от рекрутиране – с ентусиазъм изпяват всичко, че и украсяват от престараване. Още като ученик Бранев ще изживее лично ужаса от принудата да сътрудничи на същите тези омразни служби, погубващи отрано достойнството на човека чрез долния акт на доносничеството. Целият му останал живот ще премине сякаш под лекарската клетва „на първо място, не вреди“ в опит да изкупи това, което смята за непростимо предателство към себе си.
Диктатурата оголва човека, прави го прозрачен за държавата, от личност по рождение го превръща във феодален поданик и само малцина имат късмета да се притулят в някое житейско кътче, където компромисът със съвестта (винаги наличен) ще е възможно най-минимален. Дали Бранев го е постигнал? За себе си имам отговор – той е в самото съществуване на тази искрена и болезнена, интелигентно написана книга.
„Следеният човек“ е книга за ежедневието през тоталитаризма, без скалъпени съдебни процеси, затвори и лагери, но с всекидневната автоцензура, с компромисното оцеляване и моралната корупция – всичко онова, от което душата на човека поевтинява, погрознява и в крайна сметка, се погубва. КНИГАТА, която цял живот съм чакала да прочета.