Не е имало друг начин. Просто Яна Язова е трябвало да напише тази книга.
Тя, разбира се, я пише без никаква надежда, че ще я види издадена. Пише я без да очаква хонорар, ваканция в почивна станция за “художествено-творческата интелигенция”, потупване по гърба от “колегите” в Писателския съюз. Сигурно така пишат истинските писатели – за своите читатели, дори те да открият произведението след като него вече няма да го има.
“Соленият залив” започва като семеен роман, за да отстъпи постепенно място на историческото. От втората половина на 30те години от миналия век до 1946 г. Яна Язова описва постепенния крах на Третото българско царство през съдбата на шестте деца на баба Мария Тъкачката.
Тази книга не беше каквото очаквах, но не в лошия смисъл. Познатият летописно-романтичен стил от трилогията “Балкани” присъства и тук, и докато този стил пасва лесно на възрожденските борби, може да ви изненада в една по-ясна и конкретна историческа обстановка. Ето какво имам предвид.
Действието протича в някаква умишлена неопределност и легендарност. Докато не идва първото конкретно събитие “отвън” – падането на Сталинград, читателят не знае в кое време се случват нещата. Малкият град, център на основните събития, е Соленият залив (вероятно Созопол). Най-близкият голям град е наречен Морски град (може да е любимата на писателката Варна). Дори София рядко се назовава със собственото си име, а със “столицата”. “Свети Александър Невски” е описан като “големия храм с високи златни кубета”. Има нещо, което откъсва разказа от земята.
Със съзнание, обременено от свръхфактологичната “Чамкория”, явно съм очаквала подобна конкретност и от “Соления залив”. Както се оказа, напълно излишно. Историята в романа няма нужда от това. Посланията са универсални и ясни – ето така умира една епоха и на нейно място идва друга. Ясно става и друго – как много бързо се сменят, не, направо се обръщат наопаки етични еталони, морални ценности, включително и естетически такива. Как се поругават старите образци, как стават излишни довчерашни обществени авторитети и как биват замествани с озлобена и отмъстителна сган. Така наречената революция и нейното място в историята са удивително добре осмислени от Яна Язова, която е съвременник на събитията. И макар че романът не е датиран, начинът, по който писателката разсъждава за това “прекъсване” в нормалния ход на историята, указва за по-късен, вероятно последния, период от творчеството й.
Много подробно изградените образи на жителите от Соления залив ще оправдаят присъствието си до последната страница. Една част от тях ще станат деветосептемврийски палачи, а другата – техни жертви. Тези по средата, както ги нарича и авторката – “хората”, ще бъдат обект на брутален тоталитарен експеримент, който напълно ще заличи възрожденския дух и идеали на предното поколение.
Психологизмът, с който Яна Язова толкова внимателно е мотивирала мислите и постъпките им, напомня похватите, познати ни от класическите романи. Язова притежава рядкото писателско качество да одухотворява всичко, с което се заеме да опише – хора, природа, събития, атмосфера. В образа на централния персонаж Фердинанд разпознаваме чертите на професор Александър Балабанов, а в скараната с обществото Катерина вероятно писателката е вградила самата себе си.
Описанието на бомбардировките над София е сред особено силните моменти в книгата. До този момент мислех, че “Бомбите” на Вера Мутафчиева е произведението-пътеводител по тази тема. Стилът и силата на внушението при Яна Язова обаче са несравними, да не говорим за разликите в поведението им като личности и творци.
Яна Язова е заложила кодове и послания в книгата си, а внимателният читател няма начин да не ги усети. В този роман има нещо енигматично и мисля, че тепърва ще се говори за него и от читатели, и от критика.
Повече от всяка друга книга на Яна Язова, тази трябва според мен да се чете заедно с биографията на писателката наум. В “Соления залив” Язова е вложила много от себе си и от крушението на нейното поколение, на което става нещастен оцелял свидетел. В същото време тя е видяла и смъртта на идеалите у тези, които най-всеотдайно са се борили за социална справедливост. Революциите, заключава мъдро тя, винаги водят до едно и също – заменят една тирания с друга, още по-лоша, до степен, че човек да оплаче стария тиранин.
Подобно на Алеко Константинов, и Яна Язова дочака съдбата да бъде убита от “героите”, които толкова добре описа в “Соления залив”.
6 коментара
Никога не съм чела от Яна Язова. Мисля да започна с тази нейна книга, защото ми е интересен историческият период, който описва и ми се ще да науча от първа ръка за потресаващите събития от 9 септември.
Много хубаво начинание – творчеството на Яна Язова не бива да остава забравено!
Може би трябва да спомена обаче, че в книгата събитията след 9-ти са съвсем в края й, а преди това не е съвсем исторично – като изключим описанието на бомбардировките. По-скоро е семейна и малко любовна история. Но за сметка на това точно описанията около 9-ти са много силно предадени, потресаващи.
Много препоръчвам трилогията „Балкани“ – романите за Левси, Бенковски и Априлското въстание. Слушах ги във формат аудио книга, в силно въздействащ прочит, но предполагам, че и в традиционна форма са прекрасни, ако не и повече. С удоволствие бих прочела и романа за Ал. Македонски.
Благодаря ти за уточнението, Маги. На теб книгата хареса ли ти, интригуваща ли е?
Прочетох някои неща, които ми дават най-общо представа за живота й и да ти кажа най-много ме впечатли това, че тя е отстоявала себе си. Пишеше, че заради това, че е отказала да напише стихотворение за Георги Димитров, са я низвергнали, отлъчили, вече никой не е искал да има нищо общо с нея, спрели са да я издават и тя е живяла самотно в апартамента си, забравена от всички, а най-накрая са я намерили убита в апартамента й през 1974 г. и дори това – тоест съмнителните обстоятелства около смъртта й, не са били разследвани и всичко е потулено.
Не знам, направо нямам думи… колко ли силен характер трябва да си, за да не се огънеш пред такъв натиск и да останеш верен на себе си. Дори само знаейки тези неща, бих прочела книгата й, защото за мен това – така да си отстояваш позицията, изправен пред подобна ситуация, в която ти правят живота черен и искат да те смачкат, е достойно за възхищение. Колко хора днес биха го направили, въобще има ли такива хора? На себе си си задавам този въпрос и си мисля, че едва ли бих устояла. За мен нейното, и въобще държането на хора като нея е подвиг, направо се покланям пред тях. Повече трябва да се знае и да се пише за нея, аз например случайно оттук-оттам съм чувала името й и просто реших да потърся в гугъл и да науча нещо повече. А не трябва така, трябва да се изучава в училище предполагам.
Въобще едно време, имам предвид не само преди 80 години, а повече – преди например 100-200 години, животът е бил толкова различен, хората съответно са били толкова различни от нас сега. Имали са идеали и не само са били готови да заплатят с живота си, за да ги отстояват, но и са умирали, мъжете са умирали за родината си, водели са войни и за тях е било чест да отидат да се бият. А днес, не знам дали причината е в спокойния живот и презадоволяването с всичко, но нещата са отишли в другата крайност и така са се изродили, че направо не ми се почва тази тема.
🙂
В началото книгата се размина с очакванията ми, защото тъкмо бях приключила с трилогията „Балкани“ и се подготвях психически за „Соленият залив“ като за исторически роман. Не е съвсем исторически и в началото ми беше много трудно да навляза в стила и фабулата, но после нещата тръгнаха много добре, а към финала вече бях наистина сразена.
И аз, чувайки за първи път името на Яна Язова, бях много изненадана, че сме имали такава писателка и че тя е оставила на всичкото отгоре богато литературно наследство – и проза, и поезия. Защо не сме чували десетилетия за нейната личност – ето това е добър въпрос. Била е натирена в трета социална и писателска глуха, както ти казваш – защото не се е огънала да блюдолизничи пред „другарете“, а след мъченическата й смърт небезизвестният сериен плагиат Хайтов се опитва да открадне романа „Левски“. По този повод има една хубава книга на Петър Величков – „Яна Язова. Проклятието на дарбата“. Също и романът на Боряна Дукова –„Извън редовете“ е много хубав. Животът й е бил страшна драма, сигурно и заради огромния контраст „преди“ и „след“ 9-ти. Във всяко нормално общество такива таланти биха били сред интелектуалния елит на нацията, но ето ти – комунизмът е на друго мнение. Само като си представиш какви литературни нищожества са се издавали тогава за сметка на Язова! И е логично да се запитаме колко ли анонимни писатели не са могли да стигнат до широката публика, защото са били заклеймени като идеологически неприобщени към „народната власт“? Моралният кураж и талантът на Яна Язова трябва да се изучават в училище и то не само в часовете по литература, но и по история като пример за дисиденство. Това й е коствало много в материален план също – мизерна вдовишка пенсия и забрана за публикация на творбите й. Тя, която през Царска България е пътувала из цяла Европа и е била една от най-стилните дами!
Може да се говори много по темата за тогавашния морал и идеали, още повече, че сравнението с днешния ден никак не е в полза на втория. Явно трудностите и историческите изпитания са правели хората куражлии и стоици, със здраво чувство за това кое е истински важното.
Бях чувала за книгата на Петър Величков, така че си ги поръчах и двете, т. е. неговата „Проклятието на дарбата“ и на Яна Язова „Соленият залив“. Ще дам обратна връзка, когато ги прочета. 🙂 Вярвам, че ще ми харесат! 🙂
Чудесно! Ще чакам с нетърпение мнението ти и ще обсъдим пак 🙂