В тази книга има толкова тиха, банална, обикновена несправедливост, че ми разби сърцето.
Уилям Стоунър е обикновен и незабележим човек. От онези кротки души, които с лекота се натрисат на кофти съпруги, а посредствените им колеги ги изпреварват в кариерата. Които живеят ненатрапчиво и деликатно, но будят у околните по-скоро враждебна насмешка, отколкото симпатия и любов.
Затова и у хора като Стоунър редките пориви на характер са само сянката на бунта, временна заявка на себеутвърждаване, а доминиращият житейският фон е този на тихия, закономерен провал.
Джон Уилямс разказва най-обикновената история на света – тази на човек, който не блести с нищо, но и не пречи на никого. Преподавателят по литература Уилям Стоунър идва от бедно и отрудено семейство, постъпва в университет, жени се, има дете, късна любов и сякаш това е всичко. Разказът също върви леко и плавно, сякаш да маркира цялата нормалност и обичайност на живота. В тази обикновеност обаче има достатъчно потискана емоция, неудовлетвореност и примирение, за да отчае читател с по-волево отношение към живота.
Но да се възприема Уилям Стоунър като пасивна жертва би било твърде опростенческо спрямо идеята на романа. В ключов момент от живота си, за да предотврати несправедливо фаворизиране на слаб студент, Стоунър влиза в конфронтация, която само го изтласква в периферията на академичния живот. Неговата арена на борба не е в драматичните сблъсъци за надмощие с колеги, нито демонстрациите на правота в личния живот, а във всекидневния и упорит труд на отдаден преподавател. Деликатността, с която отчита чувствата на другите и нежеланието да води войни на нерви обезличават външно кариерата и живота на този вътрешно силен и достоен персонаж.
Ако познавате хора като Стоунър (аз познавам) и те ви вбесяват (често, да), можете и вие като мен да си зададете въпроса – колко ли от нас всъщност могат истински да се противопоставят на обстоятелствата, в които протича животът им? Да се отърват от непоносим партньор, да сменят работата си, да поставят на място веднъж завинаги злобен колега и дори да заминат за друг град и да започнат начисто. Включително и най-класическата от всички битки – да се изправят срещу целия свят, за да защитят любовта си?
Боя се, че статистическият отговор на такива героични житейски дела ще е голямо разочарование за повечето от нас. Животът не е героичен. Много рядко е красив, а още по-малко справедлив. В най-добрия случай е просто поносим. Това не е само животът на Стоунър, това просто Е животът.
А иначе като странична тема, ми допадна навлизането в света на академичните интриги, преподавателските лобита и кирливите ризи, които иначе светлите преподавателски умове развяват зад стените на престижните учебни заведения.
През четирийсет и третата си година Уилям Стоунър научи нещо, което други, много по-млади, бяха разбрали преди него: че човекът, когото обичаш в началото, не е човекът, когото обичаш накрая, а също, че любовта не е цел, а процес, чрез който един човек се опитва да опознае друг.