„По такъв начин българският народ получава в наследство от досегашния режим една тежка ипотека.“
Това са думи на Петър Младенов малко след падането на режима, когато вече нищо от стореното няма значение, защото е непоправимо. И въобще, всички свидетелства за състоянието на икономиката в НРБ в тази книга са дело на самите комунисти, изразени предимно в доклади от агенти на ДС. Съдържанието е изцяло фактологично, следователно никой не може да обвини автора в субективизъм или пристрастие. А истината за икономиката през социализма е абсурдна (защото се гради на изцяло сбъркана концепция) и страшна (защото обрича на елементарни липси, унижения и ограничения на поколения българи).
Ощe като дете ми правеха впечатление невероятно грозните боклуци, които се продаваха в местния галантериен магазин – неугледните комплекти за шиене, брашняната оранжева пудра за лице, зеленото химическо червило. В моите ранни представи така изглеждаше материалния спомен за соца. Разбира се, останалите продукти и услуги на социалистическото производство не отстъпват по ниско качество и лош външен вид. Но тяхното най-отличително качество е липсата им. Защото когато нещо отсъства системно, появата му, дори в най-безобразно състояние, е радостно събитие.
Защо това е така става ясно от „Стопанските абсурди на българския комунизъм“ – една „икономика“, която едва ли заслужава името си, тъй като е толкова антипазарна, антилогична и античовешка, че единственото учудващо нещо е как въобще е просъществувала толкова дълго. Безобразията започват от самото начало – национализацията превръща държавата в единствен собственик на средствата за производство, превръщайки се в лошия стопанин от учебниците по икономика; земеделските земи са насилствено кооперирирани, което принуждава хиляди хора да емигрират към градовете като работници в новостроящите се заводи и фабрики на тежката индустрия, което пък ни води към другата болна тема на социализма – скъпоструващо и безсмислено развиване на тежко индустриално производство, за което нямаме нито естествени ресурси и предпоставки, нито нормален конкурентен пазар за пласиране. A oтношенията между „трудещите се“ и техния единствен работодател – държавата, са доминирани през целия период от скатаване, липса на трудова етика, заплащане, необвързано с постижения и резултати, кражби, корупция, разхищения и присвояване. Стига се дотам, че себестойността на крайния продукт (най-често тотално скапан) е по-висока от крайната му цена – благодарение на държавните дотации във фантастични размери (комисарят по конкуренция на ЕС Маргрете Вестагер би припаднала, ако прочетеше тази част от книгата).
След всичко това не са изненада нито трите фалита (дълго време премълчавани), нито тоталния икономически крах и разруха след падането на режима, нито това, че поколения българи бяха насила отучени от труд и почтеност.
Тази книга е за всички, които по някаква причина смятат, че „по байтошово време се живееше по-добре“. Макар че едва ли и това ще помогне на соцносталгиците, те обикновено са скарани с фактите. Но нали само фактите ни остават, след като се разделим със заблудите и илюзиите.