“Всъщност като съм с вас, се чувствам така, все едно че изобщо ви няма до мен”.
Този и още много други романтични моменти (липсата на кавички е умишлена) има в тази причудлива и много чешка, много мителеуропа история.
Млада жена пристига на улица “На хрази”, номер двадесет и четири, в пражкия квартал Либен на гости у стари познати. 50-те години на миналия век. Цялото й семейство е изселено от богатия им дом, родителите са прокудени в чужбина, децата имат чехословашко гражданство и са задържани насила. Жената се казва Елизабет/Елишка/Пипси и пребивава в Прага без адресна регистрация, без законно местожителство, и работи на черно като касиерка в ресторанта на хотел “Париж” при добрия стар господин Бауман, главния готвач. А, и е с прясно разбито сърце, след като годеникът й я оставя точно преди сватбата.
В онзи съдбовен ден, в който среща бъдещия си съпруг Бохумил Храбал, Пипси пристъпва може би в най-странното дворче в цяла Прага – блондинка чистофайница по пембен сутиен и пембени гащи лиска кофи вода по двора, а Храбал жули дюшемето с четка за дъски. Наоколо – хлад, ронеща се мазилка и периодични тътени от близкия научноизследователски институт.
Започва най-страхотното антиухажване в литературата – недодялано, искрено, самовглъбено, безпарично, неудачно, храбалско. В книгите, както и в живота най не обичам режисираната романтика, в която скъпите ресторанти, показните жестове и сладникавите хормонално индуцирани декларации се изпаряват веднага щом ежедневието си каже думата. Романтиката не е изпусната карфица, че да я търсиш, също както и най-привлекателни са тези, които не се стараят да бъдат харесани. Ако не извира от ежедневното, обикновеното, прозаичното и дори грозното, безсмислено е да се търси в така наречените “специални поводи”.
Непопулярно мнение, но тук с Храбал сме единодушни. Най-хубавото ухажване е това, което всъщност не е ухажване, а поредица от саморазкрития, излагации, скечоподобни случки, плач и смях. И с пределно красивия жест на взаимното измиване на мръсни спарени крака след дълъг работен ден.
Беше ми толкова празнично с тази книга, така закопнях отново за любимата ми Централна Европа с нейните опушени бирарии и грубовата, но питателна кухня, със сецесионовите гари и хотели, с нейния старомоден провинциално-градски чар. Като нищо ще ми се привидят Пипси и Бохумил – като двете фигури на Шагал, прегърнати над пражките покриви.