Младият български историк Александър Стоянов е един от хората, които следя с интерес в социалните мрежи. От статиите му за великите военни изцепки, пълководци и незаслужено известни на широката публика личности, издържани в жанра “популярна история”, могат да се научават безброй нови неща по приятен и не-учебникарски начин.
“Тридесетгодишната война” (1618-1648г.) е кратката история на последната голяма от така наречените “религиозни войни”. Дотук добре. Боя се обаче, че времевата рамка е единственото ясно дефинирано нещо в този конфликт. Да започнем с това, че главен участник в него е Свещената римска империя, която се състои от над 200 държави(ци) – някои от които протестантски, други католически. После идва ред на поетапното влизане и излизане от войната от страна на различни по ранг владетели – от провинциални графове и херцози до крале, някои от които извършват това упражнение многократно. Да прибавим авантюристите-пълководци, които набират наемна войска за тази или онази страна и често сменят лоялността си според прищявките на военната Фортуна.
Това е времето на пиките, кавалерията, мускетите, зимните паузи и пролетно-летните кампании. Времето на кардиналите – първи министри Ришельо и Мазарини и техният по-малко известен, но не и по-малко ловък шведски еквивалент Аксел Оксенстиерна, пълководци като Тили и Валенщайн.
Разплитането на военните действия е истински главоболно, но не по вина на автора. Обективната картина е такава – хаос, нестабилни коалиции, липса на категорично военно надмощие, безброй битки и действащи лица.
В ранномодерната епоха не може и дума да става за национални армии, набирани от населението на и обучавани под знамето на конкретна държава (тази концепция се появява след края на войната и е неин резултат). И понеже наемниците отиват там, където им се плаща, текущото финансово състояние на воюващите страни може да се окаже решаващо за военното им представяне. В началото на войната Франция и Испания са двете най-богати държави. В края й положението изглежда много различно – Испания е разорена, а Франция е на ръба на гражданска война. В Европа се е появила нова велика сила – Швеция. Хабсбургите са временно смирени. Монархиите се подготвят за Просвещението, тоест за своя край във формат “абсолютни”.
Тридесетгодишната война не приключва с ясно изявени победители и победени. Като всяка дългогодишна война основната жертва и тук са цивилните граждани. Тридесетгодишната война потвърждава и един неприятен парадокс – войната като причина за технологичен напредък или централизиране на административния апарат, оформянето на модерната държавност. Явно не е имало друг начин, за съжаление.