„Най-важните събития, онези, които определят съдбата ни, почти винаги напълно убягват от нашия контрол.“
Какво ли е да започнеш живота си отначало и то няколко пъти? Не просто в нова страна, а на другия край на света, прокуден, безпаричен, без диплома и близки.
За пръв път попаднах на името на Виктор Пей докато учех международен арбитраж. Въпросният Виктор беше завел арбитражно дело срещу Чили към Трибунала на Световната банка заради национализиране на вестника му по време на режима на Пиночет. Въпреки че не печели делото и не получава компенсация, житейската му история е прелюбопитна, дотолкова, че Исабел Алиенде решава да я романизира в „Цвят продълговат в морето.“
Романовият Виктор е студент по медицина и фелдшер доброволец на страната на републиканците по време на гражданската война в Испания. След окончателната победа на Франко, Виктор и братовата му годеница емигрират в Чили, заедно с хиляди други изгнаници, пътувайки на кораба „Уинипег“, организиран от поета Пабло Неруда. Чили става втора майка родина за бежанците, но до второ нареждане от историята, а тя, както знаем, обича зловещите повторения. Друга дясна диктатура, този път наложена от военната хунта на Пиночет, принуждава Виктор и семейството му, заедно с много други чилийци с леви убеждения, да потърсят убежище в проспериращата по това време Венецуела.
„Цвят продълговат в морето“ е историята на безкрайната човешка перипетия. В случая Алиенде е избрала исторически отрязък, който вероятно й е най-близък до сърцето (тя самата бяга от режима на Пиночет, а и е роднина на убития от военната хунта президент на Чили Салвадор Алиенде). Със същата сила би могла да опише което и да е принудително прокуждане в историята. Има нещо универсално в масовите трагедии, в съдбата на човека в битието му на бежанец. Не всеки успява да се раздели с този статут и да позволи на приемната държава да му стане родина. Не всеки успява да скъса с миналото в опити да посади откъснатия корен на чужда почва.
Ако въпросният бежанец е мрачен меланхолик, като нашия Виктор, Алиенде милостиво му е отредила за спътник прекрасен женски образ – жилавата каталонка Росер. Скала, тихо пристанище, коректив – можем да й сложим всякакви удобни определения, които се свеждат в крайна сметка до най-важното човешко умение – не просто да оцеляваш, а да процъфтяваш. Да вземеш най-доброто от обстоятелствата, дори когато те са изцяло извън твоя контрол.
Харесвам стила на Алиенде, макар че не ми е точно любим. Добър разказвач е, знае как да изплете нишките на интересната история, направена от привидно лека сплав. Голямата сила и послание на книгата не е в предаването на историческите събития, нито в индивидуалната интрига, а в посланието, че спасение винаги има, дори когато обстоятелствата привидно ни лишават от него.