„…представата за невъзможна свобода и приключения все още му пречеше да битува в сегашното време, където се намираха повечето удовлетворения от живота.“
И така почти цял живот. Но тази душевна нагласа си има предистория и тя започва през 50-те в провинциален пансион, където едно четиринайсетгодишно самотно и затворено момче започва уроци по пиано при демонично властна и красива учителка. Ако дотук звучи сюжетно познато, не, историята не се превръща в клише, но тази ранна и обсебваща любов се влачи като уморена сянка през всичко, което сполетява героя и предопределя по-нататъшните му връзки. Но дали една любовна история от далечното минало може да служи за извинение на всеки провал?
Роланд Бейнс така и не успява да намери мястото си. За него най-подхожда изразът „кара я някак си“ – живее в някаква къща и има някакви пари. Превръща се в реагиращ спрямо събитията човек, а не активен автор в живота си. Нищо не довършва докрай. Но умее да премисля, да преживява събитията от своето си тихо ъгълче на чувствителен интелектуалец, и макар гледната му точка не винаги да е оригинална и зашеметяваща, компасът му не го подхлъзва по конюнктури и тенденции. Запазва чувството си за историчност с един интелигентен оптимизъм („Ако животът му досега бе една неудача…то това бе за сметка на щедростта на историята.“) и за разлика от много свои съвременници не става левичар и оправдател на съветските престъпления, само защото не одобрява Виетнамската война.
Всяко десетилетие, или по-скоро, всяка знакова епоха присъстват като смислени и задълбочени обобщения. Например за 60-те е следната духовитост:
„По онова време моралните стандарти в обществения живот бяха високи и следователно лицемерието също беше на ниво. Обичайният тон бе деликатното възмущение.“
Не приемам обаче романа като хроника на 20 век, оплетена с някакви лични спомени и размишления. По-интересни са не толкова формалните събития, бъдещите исторически уроци, колкото дефинираната от тях атмосфера, която повлиява на важните житейски избори. Това е и най-топлият роман на Макюън, който досега винаги ме е впечатлявал с интелигентна, но студена проза.
Удоволствието от „Уроци“ за мен се разгърна стъпаловидно, а любимата ми част си остава берлинският период на героя, онзи мрачен и разделен Берлин от Студената война, в който привилегированият западняк от Англия може да преминава сравнително безпрепятствено през двете зони и да среща най-интересните хора, интересни тъкмо заради контрастите.
Подозирам, че Иън Макюън е готина личност. Допада ми, че като автор се интересува от проблемите на света и прозата му не е изолирана от тези проблеми, може би в този роман повече от всеки негов друг. Затова и някои скорошни теми и събития, като пандемията и Брекзит, звучат една идея по-документално (литературното осмисляне сякаш се удава по-лесно на случили се отдавна събития), но това в никакъв случай не ми развали удоволствието от четенето. Историята на героя нямаше да е толкова цялостна, ако липсваха.
„Ето как се управлява успешно един живот… Правиш избор и действаш! Това е урокът.“