„В Англия не може да има нищо ново. Може да има представени по нов начин стари неща, или пък нови, които се представят за стари. За да вдъхват доверие на хората, новопоявилите се трябва да си съчиняват произход, стигащ далеч в миналото…“
Този роман ми припомни защо едно време бях толкова запалена по Тюдорите и романите на Филипа Грегъри. Последните представят династията по един предимно секси начин – историята на един похотлив крал, който сменя съпругите си. За добра литература и дума не можеше да става. Е, с Хилъри Мантел, и фокусът, и качеството на словото са съвсем други. Тук в центъра не е капризен крал, нито неговите конкуриращи се съпруги и метреси, а умните хора, които се трудят усърдно в сенките, търкаляйки тежкия камък на държавните дела, докато кралската особа пирува, танцува и ловува (ще се учудим колко малко време отделя иначе един всевластен владетел на държавните дела). Хенри е интересен, само докато човек преброи съпругите му. Истинските герои в историята са други.
Първият е кардинал Томас Уолзи – основател на днешния „Крайст Чърч“ в Оксфорд, лорд-канцлер в продължение на 14 години, де факто, вторият човек в държавата след краля. Духовната титла не бива да заблуждава, кардиналската мантия е красив елемент от церемониала, същността се изразява в най-висш държавнически пилотаж. Той е първият „случаен“ сред съветниците на младия монарх, като прокарва пътя за своето още по-скромно по произход протеже – Томас Кромуел. Меритократичност, която отива на новата английска държава, в която крал и парламент все повече си поделят правомощията.
Един крал е толкова добър, колкото кадърни са неговите съветници. През 16 век в цяла Европа няма човек като Кромуел – универсално способният първи съветник, който познава кралските дела до най-дребния оперативен детайл. Неговото голямо домакинство, отражение на един широко направен ум, събира кръвни роднини, повереници, бедни души, спасени от насилие и мизерия, и въобще хора, в които Кромуел съзира потенциала, нужен за новите времена. Времена, в които Библията се превежда на английски и може да се чете и тълкува от всеки – от ратайчето Уил в най-затънтените северни графства до кроячката Бетс в Ламбет. Лутер, а после и Хенри Осми, ще обявят война на папата в Рим – единият, воден от религията, другият от страстта. Политиката оставете на Кромуел – той се справя еднакво добре с организиране на коронации и с посланика на императора.
Последен съдебен сблъсък с фанатика Мор и неговите човешки клади в Смитфийлдс и пътят пред Англия като модерна държава е открит. Историята само на пръв поглед се прави от крале и кралици – просто някой умен човек трябва да вмести личните им капризи в контекста на духа на времето, внимавайки да не се отклони от поетия вече курс.
Романът не става за бързо четене, заради интересното писателско решение вътрешният диалог на Кромуел да прелива без преход в речта и действията на останалите. Но каква книга е написала само Мантел! Най-сетне вторите излизат отпред.
„Искрено вярвам, че бих бил по-добър човек, ако времето беше по-хубаво.“
„Лъжата не става по-малка, защото е на хиляда години.“
„Именно отсъствието на факти вдъхва страх у хората – празното място, което отваряш, за да го изпълват те със своите страхове, фантазии и желания.“
„…кралете може и да успеят да си простят взаимно, но народите им надали ще могат.“
„…ползата от грамотността се изразява в това, че ти дава възможност да се възползваш от неграмотността на други хора.“