„Все пак, ако няма сестра или не е от простолюдието, младият англичанин израства изцяло сред мъже. И просто не е приспособен да поема големи дози женска компания по-късно в живота. А и ако английският джентълмен е известен в целия свят с галантността си към нежния пол, то е, защото се е погрижил да си осигури пространство, в което може да е сам сред други мъже.“
Тази книга е истинско удоволствие, любим мой хибрид – отчасти, но само отчасти историческа (историческият фон е много добре изпипан) и личната история на героя, която включва протяжна и безперспективна любовна история. Имаме малко Остин (в игривите описания на характерите и класите), малко Голсуърди (сериозния класически почерк), малко Е. М. Фостър (в шегите с имперското и националните стереотипи), но Фаръл е автор, напълно оригинален и различен от изброените.
Всичко започва след Първата световна война, когато майор Брендън Арчър, класически troubled soul,решава да замине за Ирландия по деликатен личен въпрос. Моментът, чисто политически, е неподходящ – ирландците се борят за независима държава и последното, което им липсва, е още един англичанин, представител на потисника, на тяхна земя. Нашият човек отсяда в грандиозния хотел „Маджестик“, великолепна някога институция, чиито най-добри дни са останали далеч в края на 19 век. С безброй стаи, коридори, ниши и сложна система от стълбища и площадки, хотелът има обсебващо присъствие в книгата, но и в живота на постоянните му обитатели, повечето възрастни дами, намерили пристан, къде от носталгия, къде по принуда.
Фаръл „затваря“ сюжета почти изцяло зад стените на „Маджестик“, като създава сгъстена, атмосферична обстановка ала „Ребека“, но не ни лишава от ирландската широта. За външния свят напомнят редовните изстъпления на „Шин Фейн“ и още по-радикалния отговор на имперската полиция срещу цивилното население. Империята е уцелена в слабото си място – ударът идва от най-близките. Въпрос на време е метежите да стигнат и до разпадащия се хотел.
А майор Арчър слабо се вълнува от външния свят. Постепенно потъва в любовната си несполука, превръщайки се в пародия на романтичен герой – нещастно влюбен човек, който обикаля стаите на рушаща се сграда. На този фон неговите вълнения конкурират „вълненията“ от заглавието, както англичаните неуместно наричат ирландските бунтове в опит да ги омаловажат, превръщайки се в метафора на разпада и окончателната раздяла с миналото. Една епоха си е отишла безвъзвратно, а драмата човешка обикновено е в това, че оставаме нейни затворници дълго след онзи финален момент. Понякога единственият отрезвяващ лек е таванът, който, не само метафорично, ни пада върху главите, за да разберем, че онова, което някога е било, няма да се върне. Трябва да пуснем.
Ако „Вълнения“ беше филм, щеше да прилича на „Гранд хотел „Будапеща“ на Уес Андерсън. И не само заради приликата със западналия хотел с повяхнала слава. Романът и филмът са едновременно сериозни и несериозни, изпипани откъм детайл и силно визуални.