Вълшебна история за четири твърде различни англичанки, които отиват на италианската Ривиера, за да отморят сетивата и духа си след безкрайните дъждове на Лондон. Всяка идва с багаж от любовни разочарования, семейна досада, хронична самота или пресищане от охолство. Социалният им произход и темперамент подготвят почвата за чудесни комични сблъсъци, а неразбирателството е на път да ескалира, когато започват да пристигат (не)очаквани гости.
Но никога, никога не подценявайте лъчезарната пролет! Да се пренебрегва възможността за щастие е углавно престъпление срещу душата. Радостта от живота е в споделеността и добрия разговор. Това, което храни сетивата, храни цялото същество. Не е случайно, че в оригинал заглавието е „Омагьосаният април“ („Enchanted April”), макар че и българският избор е уместен.
Въпреки че сюжетът звучи много познато и съвременно, тъй като днешната литература експлоатира до втръсване темата за трансформиращата сила на южното слънце и долче вита, книгата е написана след Първата световна война. Вероятно от нея е тръгнала матрицата на клонинги от типа на „с дъх на лимони“, „с ухание на канела“, „с аромат на лавандула“, все на идилични места, на които са попаднали екзистенциално уморени северняци. Избягвам такива книги, не от снобизъм, а от елементарното поднасяне на туристическа стръв, опакована като литература. Но „Вълшебният април“ не можах да подмина, именно заради годината на издаването й, която обещава съвсем различен културно-исторически пласт.
“Вълшебният април“ носи всички съставки на приятната литература, която няма да ви загуби времето. Образите са убедителни, сюжетът, макар и леко да наслажда, е правдоподобен, а атмосферата – пленителна; а и защото книгата не подценява интелекта на читателя. Книгата показва задълбочените познания на авторката за викторианския литературен елит и английските нрави, особено при сблъсък с чужденци.
Самата Елизабет фон Арним (фамилията идва от брак с немски аристократ) има много интересна биография, който се преплита с големите имена на нейното време – например Е. М. Фостър е бил възпитател на децата й, а в последствие се омъжва за брата на философа Бъртранд Ръсел. Клюкарски детайл, но когато става въпрос за хора на перото, се надявам, че е простено
„Имаше известна липса на достойнство в безпокойството“.
„Често бе попадала на жени, които също не искаха мъжете си, но това изобщо не намаляваше възмущението им, ако решаха, че някой друг ги иска.“
„…колко е трудно да бъдеш безсрамен, когато няма мъже.“