„Войната се завръща“ от Анри Пози

“Империализмът на слабите народи от момента, в който те станат силни, се превръща в безмилостен егоизъм.”

Шовинизмът е болестта на народите. Една от болестите, за която причините са далеч по-ясни от лечението. А след Голямата война причини за шовинизъм колкото душа иска. Дали ще се нарече великосръбски, великорумънски или великочешки национализъм – конкретните национални прояви не са толкова от значение, колкото твърде общите черти, изразяващи се в потискане, денационализация и репресии над анексираните по силата на Версайските мирни договори чужди етнически малцинства към държави, с които те имат нищо или малко общо в исторически и културен план.

Новоустановената след Първата световна война парадигма, която ще се окаже катализатор на последващи конфликти, може да се обобщи със следното: една нация, но в (поне!) две държави. Така, анексирането на Македония от Сърбия и Гърция, на Банат от Сърбия и Румъния, на Трансилвания от Румъния, на Рутения и Словакия към Чехия, реализирано хитро на мирните конференции след 1918 г., в едър план означава изкуствено пришит етнически елемент, а по-близък – милиони човешки трагедии.

Архитектите на това уродливо разчертаване на границите са чехът Бенеш, сърбинът Пашич и румънецът Титулеску, лидерите на Малката Антанта, на “бившите малки”, натрупали най-големите териториални активи след военната касапница.

Документалното изследване на френския журналист и агент на тайните служби Анри Пози е едно мъчително пътуване из Централна и Източна Европа, което вместо приятни описания на места и нрави, ни поднася сцени на ужасяващо насилие, чиято кулминация е политиката на Сърбия спрямо македонските българи – дори книгите за ГУЛАГ и нацистките лагери бледнеят пред описаните издевателства.

Единственото, с което ми е трудно да се съглася, е че големите победители от Първата световна война са били толкова наивно изиграни от малките си съюзници спрямо подялбата на плячката, като се има предвид грозния и повсеместен реваншизъм, доминирал атмосферата на мирните конференции.

Въпреки това, “Войната се завръща” е смела книга – тя категорично се опълчва на преобладаващите обществени настроения и политическа линия, възприета в родината на автора; заема страната на потиснатите и слабите, чийто глас сред националистическия врясък остава нечут в лъскавите дипломатически салони и чиито интереси са напълно непредставени на големите международни конференции. Самият Пози има “късмета” да е нещо като Касандра на 1934 г. – макар и охулен, неговите пророчества се оказват верни.