„…неговото престъпление е и мое престъпление.“
На гръмогласните Балкани всичко е в изобилие – и щедростта, и любовта, и омразата, и глупостта. На младини жизнеността е в излишък, а после упадъкът е бърз и преждевременен. Сладки приказки, ръсени от демагогски уста, разпалват патриотичния плам, а след това идва тъпото и безучастно примирение. Телевизионно родолюбие и насилие на терен. Местните мръсници и лошия Запад, който крои заговори.
Това са Балканите. Други едва ли са били някога.
В търсене на отговори за превратностите, сполетели този прокълнат край преди 30 години, предприех смело пътуване в близкото минало, когато Република Сръбска още е била част от Югославия, и точно като главния герой Владан се опитвах да намеря отговор на въпроса: защо стана така през 1991 година?
През тази година за единадесетгодишния Владан от град Пула всичко познато свършва. Войната изтръгва от семейството баща му Неделко, офицер от Югославската народна армия. С майка си, словенката Душана, детето предприема крайно нежелано пътешествие до Белград, през Нови Сад и накрая до Любляна, за да разбере, 16 години по-късно, че баща му не само е жив, но е и военнопрестъпник, издирван от трибунала в Хага.
Понякога големите неща могат да се осмислят само през малки истории като тази. Истории, които е споделяло не едно дете на сръбски офицер. Разказът на Владан дава достъп до не толкова очевидните страни на конфликта, за големия етнически хаос и мешавица от култури, съставлявали някога СФР Югославия, за разпада на нещата в тила. В нея няма почти нищо от самия конфликт, всичко е мир и роднински връзки. Но от това четенето не става по-леко. Големият въпрос, който поставя и на който отговор няма, е за задочната вина, с която децата на военнопрестъпниците трябва да живеят; за моралната тежест, която поемат от родителите си, дори когато последните нямат нито морал, нито тежест. Можеш ли да обичаш баща си и да мразиш престъпника в него? И ако излезем извън контекста на книгата, още по-болезненото – можеш ли напълно да се отречеш от родителя, който те е предал, за да се еманципираш като напълно откъснато от родствени връзки същество, емоционално изключено, по думите на автора.
Но Балканите нямаше да са това, което са, ако насред най-тежките екзистенциални кризи не се намери място за малко цинизъм и неприлична насмешка. Авторът много духовито се заиграва с балканските стереотипи – пищна сватба насред чумаво, горещо гостоприемство, което прераства в още по-горещ скандал; типичната динамика, характера за отношенията на източноевропейските двойки; нелепите прояви на мачизъм, псувните за добро утро и безброй още смешно-тъжни неща, които оформят грапавия емоционален релеф на Балканите, осеян с димящите кратери на миналото.
Горан Войнович, младият словенски автор, е влязъл толкова добре под кожата на главния герой, че на моменти се бърках с автобиография. Автентично, интелигентно писане, с малко хъшлашки замах, както си приляга на нашата география.
Това е книга за осмисляне на близкото минало през личната история, чийто роден еквивалент така и не се случи както трябва. Но пък най-доброто предстои.
„… за него всичко случващо се, докато е в униформа, беше съвсем в реда на нещата.“