Убедените републиканци могат да бъдат спокойни – книгата не е възхвала на монархическата институция. Всъщност, Паксман през цялото време изтъква нейната нелогичност и несъстоятелност в модерните времена, утвърдили демократичното начало в изборния процес, а не родовата приемственост, основана на привилегии. Монархията по същността си е алогична и може би точно заради това народите на държави с монархическо устройство не са никак склонни да я премахнат – тя апелира към чувствата и емоциите, въплъщава надполитическото и злободневното, като в същото време медиите я правят достатъчно достъпна и прозрачна, за да не загуби съвсем връзка с реалността.
Като недостатък на книгата отбелязвам подвеждащото заглавие, което препраща към един по-широк, общоевропейски анализ на монархиите в исторически план. Реално обаче историческият план го има, но не и европейското. Авторът се е концентрирал почти изцяло върху британската история, а доколкото е дал примери с други държави, го е направил за целите на сравнителния анализ. Например, сред малкото не-британски примери посочва и българския цар Фердинанд, който присъства изцяло карикатурно. Въпреки това книгата съдържа, когато е възможно да бъдат откроени в цялостния словесен поток, ценни размисли на британската политическа мисъл.
Но дори и при това ограничено поле на изследване, Паксман е постигнал сравнително интересен разказ, макар и в доста моменти разводнен с повторения и излишна и вече малко остаряла информация. Всъщност, когато мислим за монархията, ние си представяме най-вече британската и от тази гледна точка е интригуващо да се проследи нейната еволюция, повратен момент в която се оказват две събития от 20 век – революцията от 1917 г. в Русия и разстрелът на братовчедите Романови и абдикацията на Едуард VIII през 1936 г. Оттогава Уиндзорската династия полага неимоверни усилия, за да оцелее, адаптирайки се към все по-бързите времена. Но тя не би могла да съществува каквито и усилия да положи, ако хората нямаха нужда от нея.
По-интересното за мен обаче е друго. Как, при наличието на история, по-голямата част от която е преминала под знака на монархията в една или друга форма, у българското колективно съзнание не е останала никаква следа – нито сантимент, нито остатъчни практики (символи, маниери) от тази история. Болният националистически възторг по трите морета е нещо съвсем друго. Отчасти си го обяснявам със сравнително краткия период в исторически мащаб, през който сме имали съвременна монархия – по-малко от сто години и с последвалите старания всякакви следи от този период да бъдат заличени, а от друга – със слабото чувство за историчност и ниската и често пъти избирателна историческа култура на българина.
Аз съм с монархически убеждения, според мен един крак/кралица е много по-сплотяваща фигура от президент на република, който често следва амбициозен дневен ред и прокарва разделителни линии в обществото. А и както казва и самият автор, европейските държави, които са и монархии, са доста по-стабилни и проспериращи от републиките. Изглежда, че фигурата на монарха, дори когато има номинална власт, дори когато е безлична или неприятна фигура, не се отразява на привързаността към самата институция и това, което въплъщава – едно по-устойчиво разбиране за националната идентичност, реверанс към миналото и традициите и романтичен повей от инфантилния и донаучния период на света, но без недостатъците на абсолютната тирания.
„По-добре короната да бъде носена от глупак, отколкото от някой, който си е въобразил, че има да изпълнява мисия.“
„Фактът, че короната разполага с толкова малко власт, пречи на републиканците да убедят хората, че биха спечелили нещо, ако се отърват от нея.“
„…изчезналите монархии са тези, които са били най-деспотични и са се отличавали със склонност към самовъзвеличаване.“
„Радикалните възгледи принадлежат на тези, които се ръководят от въображаемото бъдеще, вместо от добре известното минало.“
„…британците като че ли обичат кралете и кралиците си най-много, когато са много млади или много възрастни.“
„Ако длъжността на президент беше свързана със същата степен на доживотен интерес към изпълняващата я личност, то кандидатите за тази работа биха били много малко.“