“Колко пъти съм бил принуждаван да приемам чуждо мнение, което не споделям. Когато това мнение се промени, от мен се иска и аз да променя моето. Това ме кара да се чувствам гадно, по-гадно, отколкото ако са ме били. Аз съм човек и също имам глава, с която да мисля.”
Това не е цитат от някой известен централноевропейски дисидент, а безименен унгарски металург – един от многото работници, които през 50-те години на 20 век протестират срещу непосилните трудови норми и мизерните надници. За онези времена такива протести са звучали напълно неразбираемо – възможно ли е класата, която би трябвало да е най-облагодетелстваната от “държавата на работниците” да протестира срещу тази държава?
Чисто материалните аспекти на този протест настрана, цитатът по-горе разкрива много по-дълбоките измерения на индивидуалната трагедия, сполетяла източноевропейците след 1945 г. – третирането им от режима като непълнолетни, непълноценни и неразвити същества, на които Държавата диктува какво да мислят, какви дрехи да носят и какво да четат, поемайки ги в здравата си тоталитарна хватка от люлката до гроба. Нищо, наистина нищо, не е оставено на случайността
Няма да се спирам нито върху темите, които книгата на Ан Апълбаум покрива – те са развити подробно в общ и конкретен план, като засягат максимално много аспекти от живота на изток от Желязната завеса; нито върху фактите, които в по-голямата си част са познати на хората от нашите географски ширини. По-важни са фундаменталните изводи за природата на режима, чисто човешкото му отражение върху различните хора и поколенията, които отглежда, част от които, ще трябва да преживеят на два пъти душевно раздвоение – веднъж при налагането му, и втори път при колапса в края на 80-те. Изследването не се фокусира върху всички поробени държави (Апълбаум се спира подробно на ГДР, Полша и Унгария), нито обхваща целия период на комунистическа власт (фокусът е най-вече върху повратната за всички сателити 1948 г. до смъртта на Сталин през 1953 г.), но и така дава много добра представа за политическата, социална, икономическа и културна картина.
Но докато четях (с вътрешна наслада) за трудностите, с които съветските “представители” по места са се сблъсквали в опитите си да прекършат окончателно поляци, унгарци и германци, не можех да не направя печалното сравнение, че ние сме били най-покорните и сервилни от целия “блок”. Но дори и при нас, и в годините на най-тотален контрол и най-голяма уравниловка, идеологията като теория и практика не имала никакъв шанс – дори само заради това, че нейното пълно разминаване с начина, по който функционира човешката природа, с елементарните човешки желания и потребности за свободна лична изява, за творчество и индивидуалност, я правят безжизнена, мухлясала, безвремева.
“Преди една нация да бъде възстановена, нейните членове първо трябва да разберат как тя е била унищожена: как институциите й са били подкопани, как еизкът й е бил изкривен, как хората й са били манипулирани. Те трябва да знаят всички детайли, а не само общите теории, и трябва да чуят индивидуалните истории, а не обобщенията за масите.”
“Най-успешните посткомунистически държави са онези, които са успели да запазят някакви елементи на гражданското общество по времето на комунизма.”