„Животът на Арсениев“ от Иван Бунин

„Може би наистина всичко е глупост, но нали тая глупост е моят живот!“

Разбира се, тази книга е повече от поредния руски носталгичен роман, писан в емиграция. Иван Бунин е предимно поет и автор на разкази, „Животът на Арсениев“ е едно отклонение от творческата му биография, единственият му роман, подозрително автобиографичен. Загърбил завинаги Русия след Октомврийската революция, за Бунин остава вечното припомняне на изгубената родина. Родната земя през погледа на невъзвръщенеца десетилетия по-късно не е точно изгубеният рай, но и недостатъците й са смекчени, а националният манталитет силно ретуширан, както приляга на всяка скъпа загуба.

„Животът на Арсениев“ е прекрасна, описателна литература, малко самоцелна в своята красота и поетика (защо ли му е трябвало на Бунин да се занимава с проза), за чието четене подходящият момент е точно сега – краткият промеждутък между лятото и есента. Като че ли това е доминиращото време и в книгата – героят винаги е на прага на нещо, във вечно преходно състояние, което уви, така и не изминава окончателно. Природните описания са дълги, на безобразно красив език и напълно задушават това, което прилича на действие в романа. Повечето са от земите на днешна източна Украйна, присвиването на сърцето е неизбежно…

Главният герой Арсениев, за мое съжаление, е един от най-големите досадници в литературата – самовглъбен мързеливец, който на четиристотин страници не може да си намери място. Читателят трябва да изтърпи безкрайните му вътрешни монолози, опитите му да започне да писателства, естествено, никога нереализирани; още по-жалките му опити да обича една конкретна жена, която, разбира се, го обожава и разбира; вечните вопли „Ах, как искам да се измъкна от родното Батурино“, последвано от елегичните стонове по същото това мило Батурино…

Удивително е, че този емоционален безпорядък, в който реално не се случва нищо – нито физическо, нито духовно преместване, изпълва толкова голям обем и дори дава заглавието на книгата. Ако книгата се състоеше само от описания на залези, полета и лунни нощи, щеше да е достатъчно прекрасна сама по себе си за романтичния читател и никакъв объркан и себичен герой нямаше да й е нужен. Но кой знае защо за романите е решено, че трябва да си имат главен герой. Ах, само да не беше Арсениев!


“Аз вече завиждах на всички, чийто живот е изпълнен с готови занимания и грижи, а не с очакване, не с измисляне на нещо за някакво най-странно от всички човешки занимания, наричано писателство, завиждах на всеки, който има в живота си проста, точна, определена работа, след свършването на която днес той може да бъде напълно спокоен и свободен до утре.“

„Колко изоставени имения, колко запустели градини има в руската литература и с каква любов винаги се описват те! Защо запустението, буренясването, разоряването, разпадането са толкова мили, толкова отрадни на руската душа?“

„Знаменитото „В Русия веселието е в пиенето“ съвсем не е тъй просто, както изглежда. Не са ли близки до това „веселие“ и унесеността, и скитничеството, и бденията, и самоизгарянията, и всевъзможните бунтове – и дори оная изумителна изобразителност, словесната чувственост, с която толкова се слави руската литература?“